Гайтани вежди, снага топола

За една катастрофа, едно приятелство и една вишня

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Преди десетилетия Сейчи Муцумото пише разтърсващия трилър „Денят на жестокостта". В него изпусната ядрена ракета лети към Токио. Хората са неподготвени за изпитанието. Управляващите - неадекватни. Тълпата отприщва най-низките си и жестоки страсти, за да се превърне очакването на гибелта в нещо по-ужасяващо и от самата гибел. Чел съм книгата като подрастващ и бях много впечатлен. Макар и използваща фантастичен елемент като основа, суровият й реализъм шокира и очарова. Какво би бил човек, ако за постъпките си няма да понесе отговорност, ако нещо дълго го е възпирало да бъде звяра си, но изведнъж разбира, че както и да постъпи, ще бъде съден като звяр? Има и една затрогваща сюжетна линия с влюбена двойка, чието послание е много силно - любовта е повече от закона и страха от последствията, и каквото и да се случи, любовта е тази, която ще опази човешки душите ни.

Философска книга, която въпреки острия си предимно занимателен сюжет поставя много въпроси относно човешката природа.

 Отново преди десетилетия друг японски автор - Сакьо Комацу, пише друг апокалиптичен шедьовър: „Потъването на Япония". Книгата е жанрово издържана, типично научно-фантастична. Въпросът за масовата катастрофа е разгледан на всички възможни нива. Проследени са действията на институциите - правителствените, научните, гражданските. Много интелектуално и технически авторът в белетристична форма разкрива прогнозите си за един възможен край на Япония, като драматизмът идва не от „Ще оцелее ли човешкото пред гибелта си?", а „Ще живее ли Япония и след края си?". Възхитен от тази толкова различна книга, все пак си мислех, че психологизмът в нея е отстъпил за сметка на по-мащабния поглед върху проблема. Че реализмът, ако под реализъм разбираме и рисунъкът на душевността на типичния човек, е пренебрегнат за сметка на глобалните изводи. Сега разбирам, че съм грешал. Наясно съм, че бедствията и тежките изпитания понякога идват не за да разрушат човешкото, а за да проявят най-силното у Човека. Че масовото нещастие солидаризира и прави човека способен да пренебрегне по-обикновените си цели в името на общочовешките. Фактите около бедствията в Япония показаха обаче колко спокойно, колко организирано и адекватно действа масово японецът, дори и в най-голямото житейско сътресение. И този дух, който на останалия свят може да се стори „само като на книга", при тях е реалност, те живеят с него, това е народопсихологията им. И вече съм наясно, че действието на първата книга, която споменах в началото на колонката, може да се развива навсякъде другаде по света, но не и в Япония.

Но колонката ми всъщност е за приятелството. За едно голямо приятелство. И една далеч по-обикновена човешка драма, несравнима по мащаби с тази световна трагедия. Преди години, след жилищна измама, останах без покрив. С изключително ниския си по това време социален статус това значеше, че реално до месеци ще съм на улицата. Дълбоко в себе си се опитах да заживея с мисълта, че е неизбежно, макар че не приемах ситуацията. Чувствах надежда, при това много по-силна откогато и да е било преди това. В такива моменти намираме скришни сили. Пробужда с е един летаргичен дух, непозната наша страна, която знае как да живее и при екстремални ситуации. Не съм очаквал обаче онзи жест, който направи мой приятел, с когото през годините заради различните си пътища малко се бяхме поотчуждили. Предложението му беше просто, ясно и много човешко: „Имам в мелницата една стая, която не ползвам. Ремонтирай си я, пригоди си я и живей в нея, колкото си искаш." Така и направих, а това беше стаичката, в която написах стотици разкази. В сърцето на смесена гора, често с единствен събеседник ромолящата пред прага ми река, бях обграден като с модели: на дриади, самодиви и всевъзможни горски същества. До стаичката посях и вишнята. Много исках да посея дръвче, а точно вишнята свързвах с един от любимите си разкази: „Розите и вишнята". От години не живея там, нямам представа колко е пораснала, но знам, че я има. И един ден някое дете ще откъсне плод от нея. Защото съм я посадил, защото съм живял там.

Приятелският жест ми помогна да оцелея физически и психически. И оставих от себе си нещо живо, за да свидетелства за него, дори когато други предизвикателства в живота ни толкова са ни грабнали, че сме забравили за онези отдавна отминали драматични моменти.

Сега много японци напускат родината си. Блазни ме мисълта да дойдат в България. Както онзи мой приятел, така цяла България има много свое, което не ползва, което лесно може да се пригоди за живот. И не става въпрос за милосърдие, а за партньорство, защото имаме какво да научим от този народ. И понеже трудолюбието им, организацията им, високата им образованост са ясни и достатъчно обсъждани тези дни из мрежата, ще спомена нещо, за което се говори далеч по-малко: това е една изключително богата култура, която няма как да не окаже въздействие върху нашата, и с това да я възроди.

 

Мисля си за онази японска вишня, която може да расте в двора ни, измежду всичко, което сме посели.

Прочетена от 1016

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Без(д)умие
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси