Днес ще наруша всичките си изградени критерии за това как се пише колонка. Както и разбирането си, че тя, колонката, трябва да отговоря на спецификата на изданието, в което се публикува, а също така, колкото и да отразява лично мнение, то трябва да е в унисон с това на редакцията на изданието. Всъщност, не зная какво е мнението и отношението към случващото се около нас на редакционния екип като цяло. Зная, че от няколко дни мен ме боли душата. Може и да драматизирам. Възможно е. Но тези последни дни цялата ми същност сякаш се е събрала в една точка и не може да си отговори на някои въпроси. Въпроси, свързани с една трагедия и с една война.
Япония е страна с традиции и научени на много труд хора, които знаят как буквално от нищо да съградят устойчивост, но и страна, показала, че може да се изправи от пепелищата и като птицата феникс да полети. С цената на много труд, на много жертви, на много инат. Това ни дава успокоението, че едно земетресение, макар и голямо, макар и съпроводено с цунами и радиационна опасност, няма да прекършат тези хора. Те ще изградят отново живота си, съдбите си, земята си. И стара Европа, тази, която преди години уж категорично е заявила желанието си да бъде мирна и благословена земя, изказа своята загриженост, изказа своята съпричастност и с това за нея темата „Япония" приключи. Още повече, че бреговете на Япония са далеч, така че дори и да има някаква опасност, то тя няма да засегне европейския континент. Е, може да се поразклатят пазарите, но това е нещо, което не притеснява старата лейди, още повече, че кризата май все още не е отминала, най-много да се позабави щастливият изход още малко. Да, може да се окаже някаква подкрепа на Страната на изгряващото слънце, дори и да се поизпратят хуманитарни помощи, а както обеща и нашият министър-председател, одеала, за да не студуват хората, но това е вече решен проблем. Няма защо да се градят стратегии и да се търсят други решения. Те, японците, и сами могат да се оправят.
Друго си е да обърнем внимание към една страна, която, хем е по-близо, хем исторически е била точка на конфликт, хем е принадлежала на европейска държава, хем има петрол, пък и не само. Там, в тази страна, хората решили да направят бунт ли, вътрешна война ли, гражданска ли... и да поделят властта помежду си. Но тази страна е прекалено важна за Европа - старата дама притежава там кладенци, има свои икономически интереси и е много важно кой в политически план ще спечели тази война. А още по-важно е Европа да има влияние, който и да спечели. И да се яви в ролята на спасител. Вярно, спасител, който засява пустинята с бомби, който блокира бреговете, но спасител. В крайна сметка, всичко това се прави, за да бъде подпомогнат либийския народ срещу официалната власт, която го тероризира, която го убива, която ограничава свободите му. И така Европа, подкрепена от ООН и НАТО, е длъжна да окаже своята поддръжка на този угнетен народ и да му посочи пътя към демокрацията и свободата. В това най-вероятно има истина и основание. Но парите, които се харчат за една такава война, са достатъчно за осигуряване на много повече от един милион японци. Един милион, който по лично мое мнение, би могъл да дойде в нашата поизоставена родина и да я посъживи. Честно казано, аз приветствам тази идея - България да даде подслон, земя и пространство за развитие на един милион японци. Заради тях и заради човешкия дълг към себеподобните, но и заради самата България. Но това е друга тема. Днешната ми е за болката в душата ми.
Така и не успявам явно да се впиша в този свят... Не зная кой и защо диктува войните, но ми направи впечатление изказването, че необходимите за поддържането на фрегата „Дръзки" средства са били включени в бюджета на Военното ни министерство. И това ме кара да се питам от кога точно се подготвя тази война? Защото събитията, довели до нея, поне официално обявените, съвсем не са с почти едногодишна давност. Това така и няма да го разбера, но се питам: „Човешките животи, и тези в Япония, и тези в Либия струват ли целия петрол на света? И струват ли всичките интереси, които се защитават". Не вярвам в това, че, разбирате ли, ракетите удрят само стратегически цели и цивилните граждани са защитавани от тях. Не вярвам в идеята, че може да има война за добро. Не се и опитвам да влизам в дълбочина за това кой е прав и кой не в самата Либия. Там хората знаят защо са излезли на улицата. Опитвам се и да не оценявам тяхното поведение, техните искания и техните прояви от гледна точка на своето мислене. Там, в Либия, живеят други хора. Те не са като мен. Те имат своята култура и историческа съдба, която определя индивидуално техния си начин на мислене, на творене, на случване. То може и да е грешно за мен, може и да е праведно. Но не е мое. Тяхно си е. И аз, нито пък който и да било, нямам право да давам оценки или пък да се опитвам да ги правя като себе си. Светът би бил много по-красиво място за живеене, ако бяхме достатъчно толерантни към различните, достатъчно търпеливи към другите, достатъчно съпричастни към чуждата болка и достатъчно загрижени за историята и природата. Пък и дори да приема за много чиста монета това, че старият континент подпомага либийците в тяхната борба за свобода, не мога да не чувам ясно и силно гласа на Апостола на българската свобода: „Който ни освободи, той и ще ни пороби". Ние, българите, имаме много доказателства за това. Както и за основанията на старата лейди да се включва в една война, особено когато на карта е заложена съдбата на един народ. Не мисля, че за сто и тридесет години това се е променило. Иска ми се да вярвам, че сме станали по-добри и по-съпричастни, но...
В Япония горят кладите на загубените животи и все още е жива надеждата да се намери поне още един оцелял. Хората се връщат бавно към старото си битие, за да намерят сили да възродят страната си отново, та дори и да са сами.
В Либия горят кладите на загубените животи и като че ли надеждата е някъде далеч, непозната и невъзможна за виждане. Хората се борят просто да оцелеят някъде между бомбите, между собствените си, вътрешни врагове и тези, които са дошли да им помагат. За възраждане на страната.... е, това е толкова далеч и зад хоризонта...
В България, в един позастаряващ блок, душата ми плаче... за стара Европа.
Прочетена от 556