Учебната година започна, есента довява първите студени ветрове и отново е време да сгреем душите си със слово, надежда и вяра.
Възстановяваме ежеседмичните си колонки с един познат и най-вече непознат в нашата литература и история образ - този, когото изучаваме основно като революционер и набързо подминаваме... Дали защото не го разбираме, дали защото времето му е било бурно и наситено, и със събития, и с герои, и с много светли умове?... Или защото по някакъв начин все още ни е страх от онзи, „който не спеше,/ ти, кой беше вихър, котел, що кипеше/ над някакъв злобен, стихиен огън." (Иван Вазов)
Започваме колонките си именно с Георги С. Раковски , не защото на 9-ти октомври (ст.ст.) се навършват 144 години от смъртта му в Букурещ, но тъй като времето и сега е наситено с бунт някакъв, макар и едва доловим, със страст и с търсене на ново начало. Така както, дори и да е грешал по отношение на организацията, дори да е бъркал относно начина, той, роденият в Котел „мечтал безумен", е поставил началото и е дал тласък на събитията, довели до едни от най-големите върхове в българската история.
На 02.04.1821г. в семейството на Стойко Попович и Руска Мамарчова се ражда син. Дават му името Съби. Ранните години на Съби минават, както и на повечето момчета, родени в заможни и будни семейства - учи в родния си град, в килийното училище, където изучава и гръцки език. През 1834 г. отива да учи в училището в гр. Карлово, където негов учител е Райно Попович. През 1836г. е принуден да напусне Карлово, заради върлуващата по това време там чума. Но преди това, година по-рано, неговият вуйчо Георги Мамарчев, комендант на гр. Силистра, заедно с другарите на Велчо Атанасов, организира Велчовата завера в Търново. И така малкият Съби, по-късно Георги, е под влиянието на един отдаден на рода си учител и на събития, довели много надежда, но и много страдание цял един народ . Може би, по-късно, преживяванията от този период стават основа за преосмислянето и планирането на новите революционни дейности, които Раковски описва. Но това е по-късно. През 1837г. бъдещият идеолог е все още младеж, който търси знание и се учи - от живота, от даскалите си, от древните мъдреци. Баща му го води в Цариград и там Георги учи в елитното гръцко училище в Куручушме. Изучава, освен гръцки, френски, персийски, арабски и латински език, философия, богословие, красноречие, математика, физика, химия. Там се запознава и с Неофит Бозвели, а също така и с други родолюбиви българи, които се борят за църковна независимост и политическа свобода. Така той става радетел на делото на Бозвели, а също така и член на „Македонското дружество".
Лятото на 1841г., сравнително спокойно в България и Цариград, носи северни бурни ветрове и Раковски заминава за Браила, където е един от основните организатори на готвения там бунт срещу османците. Пари за себе си, пък и за делото, той изкарва като, с помощта на свой приятел, успява да се глави за учител по гръцки и френски. Младият мъж е с гръцки паспорт, в който е записано името на Георги Македон. Заради ръководната си роля в Браилския бунт е осъден на смърт през февруари 1842г., но, тъй като се води гръцки поданик, е изпратен в Гърция за изпълнение на присъдата. Съдбата е била благосклонна към него , може би, защото все още е бил в началото на дългия път на своята мисия. С помощта на гръцкия посланик в Цариград Раковски успява да избяга в Марсилия, където прекарва година и половина. След това се завръща в родния Котел, но вместо да се отдаде на кротко учителстване, той, заедно с баща си, участва в борбата на местните еснафи срещу чорбаджиите. Отново е осъден - на 7 години затвор. Три от тях той излежава в Цариград.
След освобождаването си Георги Раковски написва няколко текста, от които до днес са запазени само три: „Три съня", „Неповинен българин" и „Дневник на четата".
Избухването на Кримската война отново откъсва Раковски, както и много други родолюбци, от писането и той образува в Цариград „Тайно общество", което събирало сведения за османската войска и ги предавало на руското командване. Разкрити, Георги и другарите му били арестувани, но той успява да избяга и повежда чета в Балкана. След оттеглянето на руската армия войводата разпуска четата, връща се в родния град и отново се отдава на писане. От това време е първата редакция на „Горски пътник", както и описанието на преживяванията му в затвора. Втората редакция на „Горски пътник" е от 1855г., като авторът й вече е в Букурещ. Но атмосферата в румънския град не е онази, която е нужна на Раковски и той заминава за Нови сад (по това време в границите на Австро-Унгарската империя), където започва да редактира и издава в. „Българска дневница", а също така издава и „Предвестник горскаго пътника". От тогава е и пробният брой на в. „Дунавски лебед". В същото време Раковски усилено работи върху поемата си „Горски пътник" и през 1857г. започва отпечатването й. Ала за неспокойния дух, за онзи, от когото природата „да стори гений бе искала", не може да се намери безопасно и спокойно място. По искане на Високата порта властите в Нови сад гонят Раковски от града и той отново се завръща във Влашко. През Галац и Яш, където живее за известно време, тази „душа пълна с буря, с блясък и със нощ" стига до Одеса. Там той отново се отдава на онази страст, на онова свое, стигащо до безумие желание, да познава рода си, историята си, себе си. Започва да издирва и да събира български народни песни. Задълбочава своите търсения назад във времето, ползвайки в оригинал стари ръкописи. Както свидетелства за това и Вазов „ти се вреше дръзко в миналото срито/и оттам влечеше кат победен знак/векове от слава, затулени в мрак,/за царе, юнаци вълшебни преданья". Това взиране в миналото не е напразно. Георги Раковски написва „Изступлений дервиш или восточен вопрос" - едно историческо съчинение, останало без особено внимание от страна на нашата литературна и историческа мисъл, както между другото и неговите лингвистични и етнографски трудове (писани в същия период). Най-често те се споменават с насмешка, по-скоро като хумористични доказателства за лудостта на един гениален революционер, но неук историк. Неук... но владеел свободно няколко езика, при това езици на народи, оставили немалко сведения за онази част от историята българска, за която ние и до днес малко знаем. Дали защото няма от къде да черпим информация, дали защото източниците свидетелстват за факти, неудобни някому... или понеже ни е страх да поемем своята отговорност... Да познаваш миналото си, означава да знаеш и бъдещето си. Да познаваш миналото си е приемане на онази мисия, която Бог, Съдба, История е отредила за теб. Така е с рода, така е с народа. Може би ние като народ все още не сме готови да приемем тази мисия. Все още трудовете на Георги Раковски са повод за лека усмивка... И те, подобно на автора си, си стоят бездомни сред всички останали книги в библиотеката. Не се четат, не се отварят, не се правят справки с тях. Поне не от много хора.
През 1860г. вече съществува, макар и васално, Сръбското княжество. И Раковски заминава за Белград - град, поне отчасти доближил се до неговата мечта - свобода. Започва издаването на в. „Дунавски лебед", продължава своите езикови и исторически търсения, изследвания, описва изводите си, но не забравя и другата си голяма цел - освобождението на България. Изготвя "План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Основното в тези две съчинения е идеята за „единен ръководен център на борбата". Идея, която по-късно Васил Левски ще доразвие, ще обогати, дори ще влезе в спор с Раковски... Но това е по-късно. Сега... сега е времето и на тяхната първа среща. След като през юни 1862г. било създадено такова Привременно правителство в Белград, под ръководството на Раковски, той се отдал на организирането на българска армия, която обучена и сплотена, да навлезе по-късно в България, за да оглави и започне въстание, която да доведе до сбъдване на голямата мечта - Свобода. Да, това е времето на Първата българска легия. Както неведнъж, след големите обещания на сръбския крал, който сам дал благословията си на тази армия, когато интересите на Сърбия се променят, Легията била разпусната. Но в тези няколко месеца, докато събралите се български доброволци се обучават, те успяват не просто да учудят своите руски учители с уменията си и бързото усвояване на военните дисциплини, но и да вземат участие в една от най-важните битки за Сръбското княжество - боевете с турския гарнизон на белградската крепост Кале мегдан. Тогава, по време на Легията, се случва и една историческа среща - между този, който поставя началото и между онзи, когото българският народ ще нарече Апостол на свободата. Една от легендите разказва, че имено Раковски дава прякора Левски на момчето от Карлово. И в спомените на бойните им другари се запазват два момента, всеки от който се смята за „кръщение" с този прякор, превърнат от Васил Иванов Кунчев в име. А и не е толкова важно дали големият учител е нарекъл момчето Левски заради „левския му скок" или заради левското му поведение по време на битката. По-важна е среща между тях и това, което Раковски е провидял и завещал на младия дякон.
Въпреки предателството на сръбските власти, което се повтаря и по време на Втората българска легия, Раковски продължава да вярва и да работи в посока обединяване и сплотяване с „братските балкански народи", за изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ. Той пътува от Атина до Цепина, води преговори, подписва тайни съглашателства, търси допирни точки и общи интереси. Но всичките му действия не водят почти до никакви резултати и той се завръща в Букурещ, където се надява да успее да обедини поне българските и румънски интереси. Дори започва да издава вестник на двата езика, за да може да се създаде българо-румънски съюз. „Бранител" избира за име на вестника си Раковски, защото целта на този съюз е да брани и двата народа от врагове, общи, външни, съседни. Тук, във Влашко, той успява и най-сетне да издаде сп. „Българска старина", подготвено от него още в Одеса. Самото име на списанието отправя предизвикателство не само към читателите, но и към всички негови съвременници. България не съществува на картата на Европа, тя е провинция в Османската империя, а Раковски, този, за когото Вазов пише „Нищо невъзможно за теб не оста./ти даваше образ на всяка мечта", отправя своя вик към целия свят - „Елате и ни вижте - ние имаме старина, наша, древна и славна..." Не го разбрали тогава, не го разбираме и ние сега. Вече повече от век. Тези, които не разбирали словата му, писани, казвани, изкрещявани, можели да видят делата му. Затова, наред с всичко, което пишел, той не се отказвал и от действие. Не си седял мирен, не разчитал на старата си слава като воевода, капитан, водач, а организирал, съзаклятничил, давал указания. През 1866г. е създаден Тайният революционен комитет (според свидетелствата на Христо Македонски без знанието на Раковски), който на 1-ви януари следната година издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято". Закон, който определял организацията, структурата и дейността на четите, както и задълженията и правата на четниците и воеводите. Същата година са прехвърлени в България четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо. Вярата на Раковски, че добре организираните чети могат да повдигнат духа народен и да подготвят едно голямо въстание, не се оправдава от тези две чети. Дали поради това, че в основата си идеите за четите е неправилна, дали поради някаква друга причина, кореняща се, както в поведението и принципите на двамата воеводи, така и в изцяло външни на четите и четничеството обстоятелства и причини - това е въпрос, на който историците трябва да отговорят, ако все пак някога се обърнат към образа на Георги С. Раковски с уважение и вяра.
Не само за четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо 1867г. е недобра. Раковски се разболява от туберкулоза и на 46 години завършва своя живот в Букурещ. Оставя след себе си една голяма мечта, един завет и много произведения, останали и до днес неразрани, нетърсени... сякаш непотребни ни. Оставя и големия си въпрос - от де иде това Раковски. Та баща му е Попович, майка му - Мамарчова, а той... изведнъж - Раковски. И сам се нарекъл така. Самият той е оставил свидетелство за това в своите съчинения, но и към това свидетелство научната история се отнася с присмех. Знаете ли къде се намира Раковица? И аз не знаех до преди години. Но то не и толкова важно къде се намира. По-важното е друго. Раковица е дала подслон на онези царски люде, които в края на 14-ти век трябвало да дирят спасение, защото били от рода на царя и Търнов-град вече не бил безопасен за тях. Сред тях била и една смела жена, пра-пра баба на бъдещия Георги Раковски. Можем да се усмихнем под мустак и да си речем „Е, да, приискало му се на човекът царска кръв да има...", но можем и да се върнем към съчиненията му и внимателно да се взрем в тях. Да се опитаме да ги прочетем не само с разума си, но и със сърцето си и да си позволим да си зададем някой и друг въпрос. Дори и да не открием отговор, дори и да не сме сигурни дали открият такъв е верен. Просто да побеседваме с автора, „съчинителя", както самият той е подписвал предговорите към книгите си. Дължим го този диалог не толкова на Раковски, колкото на себе си и на народа си. Беседата, затуй е беседа, защото се води поне от двама. Не е нужно да се съгласим, можем да поспорим. Нужно е просто да поговорим - без претенции, без предразсъдъци, с желание за разбиране. Ако не го сторим, то значи мястото на Раковски все още е там, където го е поставил Иван Вазов - в „Епопея на забравените", наред с Паисий, Левски, безименните герои от Перущица и Батак. Сто и тридесет години след Освобождението... сякаш времето е спряло и нищо не се е променило. И проломът си стои - широк и отворен - и ни чака...
„и умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни...
Не зарасна само, герою тревожни,
проломът широкий, който ти тогаз
в бъдещето тъмно отвори за нас!"
Иван Вазов - „Раковски" („Епопея на забравените")
Прочетена от 1267