Гайтани вежди, снага топола

Литературните сайтове са мъртви! Да живее литературата в сайтовете!

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Краят на миналият век е, началото на настоящето.

Пак се очакваше свършек на света, а в България едно масово съществуване тепърва започваше.

Имаше вече ентусиасти, дори маниаци. Останалите чувахме спорове по радиото „за" или „против". Чуваха се и страшни предсказания какво ще настъпи, ако това чудо се случи у нас. И ставаше въпрос за интернет, да, именно за това, без което е трудно да си представим живота днес.

Колкото и убедителни да бяха опонентите му, то настъпваше както го правят сезоните. Почти незабележимо, добавяйки с всеки нов ден свой признак - в пейзажа, в бита и в поведението на хората.

А в ранния период на сезона „интернет" в България първи бяха най-будните или тези, които поради благосклонността на Фортуна, и без да са толкова будни, имаха високо социално положение, материални и всякакви други възможности да бъдат модерни. Сред първите бяха и българите в чужбина, всъщност, може би те бяха най-значителният контингент. И тогава големците в политиката се пъчеха и се биеха в гърдите колко сме напред, само дето не сме го осъзнавали. То се видя „колко сме напред", защото сравнението с нашенци, живеещи из други места, най-вече зад океана, беше неизбежно. Сред първите бяха, разбира се, и някои служители в по-напредничави фирми, в които на шефовете не им се свидеше и инвестираха в доста скъпите тогава нови технологии. Доста от тях конкурентите им смятаха за прахосници, мечтатели, идеалисти, после им се наложи да ги догонват; за админите започна голямото забавление: покрай полезното и приятното, покрай двойни, тройни, петорни счетоводства - мирки, форуми, айсикю... Нови приятелства, извънбрачни връзки (недопустими по „морални причини" само седмици преди това), най-вече информация, много и прясна, жива информация. Сред първите, разбира се, имаше и от най-отчаяните. Пълната противоположност на всички гореизброени категории хора. Като мен например. Често умопомрачен, на моменти - и напълно умопомрачен, от алкохол, порочни делови отношения, социално отхвърлен, наскоро разведен, без работа, а на всичко отгоре: графоман в най-ужасяваща фаза, разбира се, вярващ в своята неразбрана гениалност. Дотук добре, просто един деградирал тип. Нищо чак толкова необичайно за България. Нито тогава, нито сега. Лошото беше друго - наистина имах някакви възможности и способности. И в съчетание с предното ме превръщаха в изроден. Те, способностите ми, имаха нужда да се развиват и не ме оставяха да деградирам до там, че да стана пълно зомби, с каквито са пълни улиците и лудниците, и да ми е все едно. Късах се на две страни. Докато в крайна сметка намерих временна утеха в нета. И не бях единствен от тази категория. Мнозина бяха като мен.

Неспособни да си намерят място в уталитаристичните литературни кръгове, не бяхме атрактивни хомосексуалисти, не бяхме ефектни псевдоинтелектуалци с артистичен вид и ексцентрично поведение, не бяхме синове, внуци и правнуци някому, не бяхме и достатъчно богати, напротив. Не бяхме и чак толкова уверени във възможностите си, нищо, че за по минутка след завършването на новото писание се мислехме за гении. Имахме си само бита, с който трябваше да се борим. Голяма част криехме дори от най-близките си с какво се занимаваме и общо взето живеехме в антиутопия. Един свят, в който писането е забранено за простолюдието и се наказва с всеобщо презрение, а всеобщото презрение в тази неземна цивилизация убива.

Литературните сайтове бяха живот. Качеството му, даже, не от първостепенно значение. Най-важно беше, че животът продължаваше, купонът продължаваше. Разбрахме какво е да си четен, какво е да заразяваш със себе си, да бъдеш заразен от другия. От идеята му, мечтите му, от емоциите.

Рутината идваше сама. Темите ставаха все по-богати. Търсенията - все повече.

Имаше и нещо друго, което сториха литературните сайтове, най-важното. Разбиха статуквото. Началото на разпадането на една, гибелна за живото изкуство, структура.

Литературата у нас се беше превърнала в йерархия. Въпреки демократичните промени, все още изискваше изкачване на човек, а не автор, не изкуството му по една стълбица на пирамидална сграда. Връзки, печелене на души на хора с позиции, взаимни интереси, сделка с едни различни от икономиката ценности, но на същия икономически принцип.

Всичко това пропадаше, защото я имаше свободата всеки да се изяви, а тази свобода носеше свежия дъх на новите идеи. И се харесваше, харесваше се не само на пишещи, а  дори на хора, които до този момент не бяха проявявали интерес към художественото творчество.

Интернет се превърна в жестокото огледало, в което много, изпълнили вече мисията си, закърнели на високите позиции интелекти, се видяха като литературни мумии. Интернет беше и живата вода за много истински, млади таланти.

Но всичко хубаво, поне у нас, в един момент бива опорочавано.

Едни печелиха сърца, други позволиха злобата да обземе сърцата им. Понеже виждаха първите. Избождане на очи, изписване на вежди и т.н. винаги е имало, и не само в България, така че да се случи това беше неизбежно.

Погледът се съсредоточи в него и почти незабелязано се разви друг порочен процес. Голяма част от сайтовете (няма да назовавам имена, знаем ги), които до вчера бяха за литература, се оказаха чудесна платформа за запознанства и флиртове.

Малко по-горе споменах омразата, а когато се смеси с нея и любовта, интригата става разкошна за литературно произведение и доста разрушителна за живота, включително и този на литературата.

Настъпваше падението. Всичко се износва, всичко е до време.

Необходима беше някаква нова стъпка и някои я направиха. За да изведат литературата извън сайтовете. Защото, в следствие на настъпващите болестни изменения с тях, те се превърнаха в толкова уталитаристични, колкото и структурите, които някога разбиха.

И резултатът е следният: в литературни сайтове не влизат други, освен пишещи. При това - пишещи в конкретния сайт. Другите не ги интересуват; влизат, за да се похвалят или да се наругаят с подобни на тях и освен себе си, не четат никой друг, макар мрежата просто осъществи всички библиофилски мечти.

Ако знаете какво е литературен клуб от едно време, ще намерите приликата за удивителна. Събират се неколцина поети, четат се и си ръкопляскат. Може и да си дадат един, два, три мъдри съвета. Повечето от съветите - наистина добронамерени, но също тъй в повечето случаи зловредни. Защо? Ами затвора, ограниченията? Затворът на старите убеждения, липсата на развитие, малкият кръг, „духовния провинциализъм" (а такъв, бас държа, има и на места в Лондон и Ню Йорк), тоест отесняването на една среда придържа всичко към определени рамки и не позволява излизането от нея в необходимата нова.

Не може да се разчита единствено на колегиална подкрепа. Не бива да се разчита единствено на това. Стигне ли се до там, това означава застой.

И още повече нечетящи българи, което от своя страна означава още по-малко твои евентуални читатели. Дяволски кръг, който довежда до мъртвило.

Стигне ли се до там, трябва да се търси изход - към нещо различно, към нещо повече.

Вече никаква човешка дейност или дело не е възможно да се развива без интернет. В това число и литературата. Така че въпреки западането на голяма част от литературните сайтове, блогове и т.н., щом я има необходимостта, тепърва ще има и развитие.

Писал съм го, но отново ще го напиша по друг начин, защото е изключено в тази колонка да не го спомена: „Буквите" не заспиваха върху постигнатото, постоянно търсеха и откриваха нови възможности извън съществуващите.

Това задържа институцията извън масовата болест на интерактивната литература. Създадоха и продължават да създават автори. И литература - истинска нова българска литература.

Атмосферата на взаимно четящи се и ръкопляскащи си автори в „Буквите" не се задържа, понеже не приоритетно. Събитията извън тази част се разработват, напълно реални са, а виртуалът е само средство.

И след този добър пример, който не можех да пропусна, да се върна на основната цел на колонката ми.

Виртуалният свят не е същия, какъвто беше в зората на литературните сайтове. Покрай виртуалния се промени и реалният.  

Опиташ ли се да повториш онова, което аз направих и ми донесе известен успех, ще се провалиш. Защото ситуацията е различна. Опитам ли се аз да продължа по същия начин, ще се проваля.

Сайтове и форуми, които не са се променили от времето на разцвета си, са провалени. Няма развитие в тях, а потребителите им дори не осъзнават, че са в „омагьосано време", повтарят от години едни и същи разговори.

Усетиш ли, че си в такъв сайт, бягай надалеч. Въпреки приятели, въпреки читатели. Защо да го правиш, ли? Защото е рисковано за теб. Ако пишеш, за да те четат двама, трима, петима, десетина, че и повече едни и същи, неусетно започваш до там да се съобразяваш с вкуса им, че забравяш за всички останали, а те са далеч повече.

И няма причина да им се сърдиш, ако някога издадеш книга и тя си остане на щанда, в случай, че изобщо стигне до щанда. Няма причина да им се сърдиш, ако се опомниш неразбран. Ти си писал за други хора, за конкретни. Получил си наградата си: хвалбата им, приятелството им, уважението им. Ти си решил, че те са ти били достатъчно.

Но ако искаш повече, ако изкуството ти иска повече, бягай от такива сайтове.

Най-вече, обаче, търси постоянна промяна в себе си и в своето творчество. Защото само тази промяна ще пожелае, ще потърси и открие чрез теб живот и извън омагьосаните кръгове на нашата виртуална и обективна реалност.

Прочетена от 647

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Антология "Всичко за майка ми" 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси