Гайтани вежди, снага топола

За смъртта на един читател (в памет на баща ми и на Джеймс Хадли Чейс)

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Миналата седмица баща ми си отиде.

Преди няколко години написах разказа „Чейз". Докато го писах, не ми и мина през ума, че прототипите на героите сме ние двамата. Едва когато публикувах разказа в интернет и получих в лична бележка съболезнования от Йордан Матеев, осъзнах, че този разказ е по-личен и по-различен от останалите. Все пак с Йордан Матеев сме доста близки - съавтори на цяла книга. Човек, запознат със стила ми, е наясно с творческите ми маниери, но в случая дори той се беше подвел, че съм описал действителна история.

Вече е действителна. Почти едно към едно се повтори. Малко по-тъжно - понеже героят ми, който разказва историята от първо лице, поне отиде на погребението на баща си, а аз не успях. Дори не съм сигурен дали съм разбрал точния ден на смъртта му.

Научих от един братовчед от фейсбук, докато бях на работа в редакцията.

С роднините, при които живееше последните години, така и не успях да се свържа. Не се разбирахме много с него от доста време насам. Не че не ме е обичал. Не че не съм го обичал. Показвахме си го обаче като трудни за анализ, сложни литературни образи.

Същите като в разказа. Дори не разбра, че има такъв. Че е герой на разказ, при това разказ, чието заглавие е името на един от любимите му автори - „Чейз", т.е. Джеймз Хадли Чейс.

Обичаше да чете. В черните криминални романи беше влюбен, но ценеше високо световната класика, историческите четива, обичаше много и философията. До някъде неговата обич към философията увлече и мен, останалото свършиха гените. Виж, по фантастиката не си падаше. Дразнеше се даже от слабостта ми към фантастиката. Имаше си предубежденията и ги показваше, но не беше арогантният характер, който обича да ги налага, дори когато се отнася до неговия син.

Знам, че в последните години не му е било леко. Направих опит преди две години да вляза в диалог, но само се разстроихме. Първо аз него, а от това, че го разстроих, се разстроих и аз.

Знам, че и преди да се разболее, много радости не му бяха останали. А след като коварните болести са го повалили, животът му е бил истински ад.

Знам, че една страна от него е искала да ме види. Много е искала. Всичко беше изгубил, но поне има двама пораснали синове. Сигурно е искал да види и как изглежда жена ми. Да чуе нещо за Плевен - град с особено сантиментално значение за него. В Плевен е завършил учителския институт. До този момент е живял в малко пустеещо селце, от този момент насетне е разчупил окови и е дал воля на тяло и дух.

Друга част, обаче, не искаше. Не искаше да го видя в това положение. И правеше всичко възможно това да не се случи. Не за да ме оскърби, не и за да ме нарани. А за да ми остави идеала за себе си.

Не знам дали е живял на първия или на втория етаж в къщата на баба и дядо. Не знам в коя стая. Не знам колко е бил отслабнал. Нито колко е бил състарен.

Последния път, когато го чух по телефона и пак се скарахме, гласът му звучеше младежки, но гласовете лъжат.

Знам обаче какво е останало в стаята му, когато тялото му е било изнесено. В това съм сигурен. Разтворена и прочетена до някъде книга. С лицето надолу.

Може би криминале. Може би на Чейс.

А тази „малка" радост - четенето, дори след всичко изгубено и след изгубеното Всичко, си е останала Истинско Щастие в ада на съществуването му и е опазила душата му - да не рухне с тялото.

Докато пиша тези редове, изпитвам усещането, че виждам ироничната му усмивка - там, някъде отгоре. Същата като онази, която често виждах като малък, докато му четях някой мой текст, и като тогава, пак ме нарича „фантазьор".

Исках колонката ми да е за смъртта на един голям читател, но някак ми е невъзможно след предпоследния пасаж да не я посветя на Джеймс Хадли Чейс. И на всички други автори като него, а и на по-малко знаменитите и познатите.

И после, невъзможно ми е да не вметна отново нещо по гадната ми тема за „второкласна", „третокласна", не знам си каква „класна" литература. За интелектуалното високомерие и презрението на различни жанрове изкуство, понеже те били „масови". Не че някой от най-претендиращите за елитаризъм и дамгосващи масовата култура е създател на нещо чак толкова елитно.

Един такъв „масов" писател, какъвто е Чейс, е дарил много повече щастие, спасил е много повече човешки души, отколкото десетки хиляди претендиращи, само претендиращи за високи стойности, критикари.

Прочетена от 560

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Гайтани вежди, снага топола 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси