Миналата седмица баща ми си отиде.
Преди няколко години написах разказа „Чейз". Докато го писах, не ми и мина през ума, че прототипите на героите сме ние двамата. Едва когато публикувах разказа в интернет и получих в лична бележка съболезнования от Йордан Матеев, осъзнах, че този разказ е по-личен и по-различен от останалите. Все пак с Йордан Матеев сме доста близки - съавтори на цяла книга. Човек, запознат със стила ми, е наясно с творческите ми маниери, но в случая дори той се беше подвел, че съм описал действителна история.
Вече е действителна. Почти едно към едно се повтори. Малко по-тъжно - понеже героят ми, който разказва историята от първо лице, поне отиде на погребението на баща си, а аз не успях. Дори не съм сигурен дали съм разбрал точния ден на смъртта му.
Научих от един братовчед от фейсбук, докато бях на работа в редакцията.
С роднините, при които живееше последните години, така и не успях да се свържа. Не се разбирахме много с него от доста време насам. Не че не ме е обичал. Не че не съм го обичал. Показвахме си го обаче като трудни за анализ, сложни литературни образи.
Същите като в разказа. Дори не разбра, че има такъв. Че е герой на разказ, при това разказ, чието заглавие е името на един от любимите му автори - „Чейз", т.е. Джеймз Хадли Чейс.
Обичаше да чете. В черните криминални романи беше влюбен, но ценеше високо световната класика, историческите четива, обичаше много и философията. До някъде неговата обич към философията увлече и мен, останалото свършиха гените. Виж, по фантастиката не си падаше. Дразнеше се даже от слабостта ми към фантастиката. Имаше си предубежденията и ги показваше, но не беше арогантният характер, който обича да ги налага, дори когато се отнася до неговия син.
Знам, че в последните години не му е било леко. Направих опит преди две години да вляза в диалог, но само се разстроихме. Първо аз него, а от това, че го разстроих, се разстроих и аз.
Знам, че и преди да се разболее, много радости не му бяха останали. А след като коварните болести са го повалили, животът му е бил истински ад.
Знам, че една страна от него е искала да ме види. Много е искала. Всичко беше изгубил, но поне има двама пораснали синове. Сигурно е искал да види и как изглежда жена ми. Да чуе нещо за Плевен - град с особено сантиментално значение за него. В Плевен е завършил учителския институт. До този момент е живял в малко пустеещо селце, от този момент насетне е разчупил окови и е дал воля на тяло и дух.
Друга част, обаче, не искаше. Не искаше да го видя в това положение. И правеше всичко възможно това да не се случи. Не за да ме оскърби, не и за да ме нарани. А за да ми остави идеала за себе си.
Не знам дали е живял на първия или на втория етаж в къщата на баба и дядо. Не знам в коя стая. Не знам колко е бил отслабнал. Нито колко е бил състарен.
Последния път, когато го чух по телефона и пак се скарахме, гласът му звучеше младежки, но гласовете лъжат.
Знам обаче какво е останало в стаята му, когато тялото му е било изнесено. В това съм сигурен. Разтворена и прочетена до някъде книга. С лицето надолу.
Може би криминале. Може би на Чейс.
А тази „малка" радост - четенето, дори след всичко изгубено и след изгубеното Всичко, си е останала Истинско Щастие в ада на съществуването му и е опазила душата му - да не рухне с тялото.
Докато пиша тези редове, изпитвам усещането, че виждам ироничната му усмивка - там, някъде отгоре. Същата като онази, която често виждах като малък, докато му четях някой мой текст, и като тогава, пак ме нарича „фантазьор".
Исках колонката ми да е за смъртта на един голям читател, но някак ми е невъзможно след предпоследния пасаж да не я посветя на Джеймс Хадли Чейс. И на всички други автори като него, а и на по-малко знаменитите и познатите.
И после, невъзможно ми е да не вметна отново нещо по гадната ми тема за „второкласна", „третокласна", не знам си каква „класна" литература. За интелектуалното високомерие и презрението на различни жанрове изкуство, понеже те били „масови". Не че някой от най-претендиращите за елитаризъм и дамгосващи масовата култура е създател на нещо чак толкова елитно.
Един такъв „масов" писател, какъвто е Чейс, е дарил много повече щастие, спасил е много повече човешки души, отколкото десетки хиляди претендиращи, само претендиращи за високи стойности, критикари.
Прочетена от 560