Никога няма да забравя тия осмомартенски празници. Не заради срещи с хубави жени, а защото се налагаше да се сражавам на живот и смърт за творбата на живота ми.
Всичко започна с едно невинно писъмце в 19:58 вечерта на седми март. В него супорта на хостинга внимателно ни обясняваше, че за поредна година превишаваме силно планираната натовареност на процесора. И докато сега беше с проценти и някак си се оправяхме, този път бяхме скочили направо двойно.
Изтръпнах, прехапах си устните и направо загубих дар слово. С подобни проблеми се сблъскват и другите подобни сайтове. Откровения и Стихове хостват на собствени сървъри и някак си успяват да съберат пари веднъж годишно да ги упгрейдват. Какво се случи с Хулите след подобен проблем знаем всички. Те плащат ненормално висок наем на сървър и всеки месец са драми докато съберат нужните няколкостотин лева. Те все някак успяват. На нас знам, че никой не ни помага /трите бутилки водка от Христо не се броят/.
Бях тотално блокирал, защото си знаех положението на сайта и нямах идея какво може да се оптимизира повече. Погледнах цените за виртуални сървъри, направих една сметка и разбрах, че дотук приключва Легендата за Буквите.
Но тъй като нямаше какво да се губи започнах подред. Първо написах едно мило писъмце на Гугъл, че много им благодаря затова, че индексират постоянно сайта ни, но има ли начин да влизат по рядко. Те ни отговориха в много учтив стил, че ще изпълнят молбата ни, но ще си помислят дали въобще ще влиза бота им повече в сайта. И прави са хората. Другите дават луди пари за SEO само и само да накарат Гугъл да им види сайта, аз ги моля обратното.
Те все пак ограничиха бота и натоварването падна с около 30% - все още безкрайно далече от нужното. Бях вдигнал ръце, кръвното така и не е спадало отдавна, изобщо бях се отчаял. Нямах идея какво да правя, а сърцето ми напираше да излезе през гърлото.
Най-лошото беше, че нямах обратна връзка - данните за натоварването се отразяваха на 24 часа и трябваше да действам буквално на сляпо.
Някъде към един се насилих да спя, но то беше за кратко. Към два се събудих с решение. Решението не обещаваше, че натоварването ще падне, но за сметка на това гарантираше много работа. Цялата нощ срещу 8 март препрограмирах наново сайта, създавах таблици, оптимизирах връзки. По едно време ме хвана и спортната злоба - аз все пак бях/съм много добър програмист, нищо че в университета учихме други езици.
Техническите подробности не са важни, някъде в ранната утрин на осми март оптимизациите бяха завършени. Унесох се няколко часа в трескав сън, а после започна голямото чакане. Целият Осми март бях на тръни - добре де, това ще проработи ли. НародА си разпращаше цветя и бонбони из Фейса, а аз доизглаждах всяка дреболия, която според мен товареше сървъра.
Някъде в малките часове на 9 март се разбра, че съм на прав път. Натоварването почна да влиза в граници. Девети и десети като почивни дни не бяха представителна извадка, защото натоварването винаги е по-слабо. След полунощ на 11 март, понеделник, се разбра че засега сме спасили сайта.

Най-важното е, че никой така и не разбра и усети промените. Всичките, над 3000 души, които ежедневно си четат хубава литература в сайта, продължиха да си я четат.
И тук ми се иска да вмъкна оная любима мисъл на Найден Найденов /Хипо/ за това, че само с гледане кучето не ставало месар. Това, че те от 10 години се опитва да правят литературен сайт на платформа, която изобщо не е предназначена за това, си е техен проблем. Както вече писах - парите, които даряват на Хулите, не са мои, никога няма да ги дарят на нас и не завиждам за това. Но съм свикнал всички подобни дарения да ги пресмятам в издадени книги. Ако Адаша не се пънеше, че разбира от нещо различно от високоволтови електропроводи, а си беше наел един програмист, със събраните дарения можеха да издават по една книга на два месеца.
Но, както има един принцип на Питър - „Всеки стига до тавана на собствената си некомпетентност".
Прочетена от 801
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.