Спомням си щорите – зелени, от онези, които се навиваха на руло, на много места имаха бримки. Високата маса - също я помня добре и изпитвам усещането, че винаги може да вляза в същата стая, макар тя да е останала далеч в детството ми. Столовете - отдавна съм се отърсил от навика да свивам единия си крак и да сядам върху него, но ми се струва, че до вчера съм сядал по този начин. Не помня какво ми е било през деня. Имал ли съм неприятности в училище, изпитвали ли са ме, получил ли съм някоя двойка. Избягал ли съм от час – рядко го правех, но и това ми се е случвало. Боляло ли ме е глава, имаше един период, в който често имах главоболия. Сигурен съм, че съм забравил и част от приятелите си. Истинските не, но и от тях повечето няма да позная, видя ли ги сега. Не е минала година, две, не са и десет, много повече са. Помня обаче чувството преди да седна в онази стая по този начин, преди да отворя тетрадката и да започна да пиша. Просто е за описание, сърбял ме е пръстът. Горната част от лявата страна на средния пръст на дясната ръка. На това място още имам мазол. Получил се е от притискане на химикалката. И сърбежът не изчезваше, докато отново не притисна химикалката, т.е. докато не започна отново да пиша.
Физически съм чувствал, че е имала какво да каже душата ми. Тогава на мен, защото онези ръкописи си останаха единствено за мен.
Минаха години, смених химикалката с пишеща машина. Потроших я от писане. Купих си втора. И нея потроших. Ама ми донесе хонорар и си купих „Правец 16” - истинско съкровище. 20 мегабайта хард диск, който след първите шест хиляди страници се напълни, като погреба навярно четири хиляди от тях. Голям цензур е съдбата, пред нея тролите ряпа да ядат. Към „Правец”-а бях вързал едно още по-голямо чудо на познатата ни през 1995 г. техника – принтер „Бултекст 2000” – малко по-малък от комбайн, но пък малко по-зловещ. Ако намеря някъде такова нещо, ще си го взема като реквизит, че да ме вдъхновява за хорър-трилъри. Тракането му напомняше бойна техника, подкарана към мирен митинг. Решеше ли да не работи, с риск да бъда захапан, подкарвах го с ритник. Понасяше животинката и разбираше от подобни послания.
Но... старост – нерадост - предаде фронта малко след „Правец”-а. Имаше нещо трогателно в смъртта на принтера. Така и така не можеше да се върже към друг компютър, а с този бяха като стара съпружеска двойка. Отиде си единият, последва го другият.
После - друг компютър. Пореден гръмнал диск, с малко по-малко затрити страници. И нов, и нов, и нов.
Много рядко пиша ръкописно. Много повече с две ръце по клавиатура, но припише ли ми се, пак като в детството ме засърбява горната част от лявата страна на средния пръст на дясната ръка – мястото, в което натисках химикалката. И сърбежът ми минава едва след като напиша определеното от сърбежа ми количество.
Чисто физическо усещане на душевно състояние. Така чувствам вдъхновението.
Засърби ли ме, винаги пиша.
Но винаги ли трябва да ме сърби, за да пиша? Отговорът ми е: не.
И ако някой ме попита: „що така”, ще му отговоря с въпрос: „само когато си гладен ли сядаш да ядеш?”
Сядаме на масата не само когато чувстваме глад, но и когато е време за ядене, когато искаме да споделим с някого трапеза или с някоя вкусна хапка се опитваме да преглътнем по-горчивия залък на живота. Сигурно има още ред други причини, но по категорията ми личи, че едва ли съм наясно с всичките.
Каквото е храната за организма, такова и писането за душата на отдалия се на литературно творчество.
Гладът и вдъхновението са важни, много важни. В тях е мъдростта.
Но режимът не е за пренебрегване.
А и казал е народът, че апетитът идва с яденето.
Прочетена от 752