(в Деня на народните будители)
Гледам свещичките на тортата и ми е трудно да възприема случващото се.
То е факт, даже десетки, стотици, повече факти, навързани във верига. Една брънка да липсваше, щеше да е иначе, но всички са на мястото си, колкото и да е невероятно.
Свещичките са девет. Рожденият ден е на вестника ни. Цели девет свещички, а аз в този момент осъзнавам, че ми е четвърти рожден ден с този екип.
Струва ми се, че съм с тях от месеци. Толкова бързо минава времето, а има и още нещо: все съм живял с усещането си, че тази част от живота ми е един приятен сън, който е невъзможно да продължи дълго. Приятните сънища винаги са кратки, а този наистина е твърде хубав, че да е истина.
И тези девет свещички изглеждат неправдоподобно някакси. При всички изпитания на времето - не само икономическите и социалните сътресения, а и хаоса на развихрящата се (иначе за добро) технологична революция, който най-силно се чувства в книгоиздаването и медиите. Времена на приключения и на среда, в която оцеляват най-устойчивите, но и чезнат без следа безброй идеи и начинания. Времена, в които статистически е далеч по-вероятно да си сред изгубилите. И разумът ти (понеже е здрав) си е направил преценката, но по-силният душевен порив е заглушил мисълта и не ти е разрешил да се примириш с нея; и макар дори да не дочуваш тази мисъл, продължаваш да я носиш като товар и мрак в себе си, защото колкото и да ти пречи понякога, тази мисъл е обективна преценка на реалността. Без такава човек е погубен.
Откривам и още нещо впечатляващо зад свещите. Знам много добре колко сме. Но ангажиментите ни са толкова, че освен на тези празници, никога не можем да се съберем заедно. Дори на планьорките в четвъртък, които заради спецификата на работата ми слушам с едното си ухо от другата стая.
За регионален седмичник сме достатъчно. И здраво работим. Наистина здраво!
При това всеки е необходим за всички и всички - за всеки, за да е работата пълноценна.
И едва в този миг на празника, когато би трябвало да не мисля, осъзнавам сериозността на случващото се, което съм приемал просто като бит и начин на живот.
Чак не ми се струва вярно това, което съзнавам, виждам и чувам. Прилича ми на изживяване на мой герой. Не мога да повярвам, че седя тук, в единия край на масата, с фотоапарата, и снимам събитието, част от което съм и аз.
Затварям за кратко очи и ми се привижда друго. Задната корица на алманаха на Буквите. Там е портретната ми снимка, между лицата на още повече, отколкото сме сега тук.
На задната корица на алманаха са наредени снимките на членове на Буквите, автори на произведенията в настоящия алманах, а връзката помежду ни е пак толкова силна и ни събира в нещо толкова грандиозно и удържало проверката на времето, при това даже още повече години, и пак не само е оцелявало, а се е и развивало.
Вълнението ми се удвоява и чак си казвам наум:
„Не ти се вярва, Стеф, но е факт!”
Докато съм следвал мечтите си, се е случило нещо, за което съм пропуснал да мечтая, а е толкова красиво и възвисено, колкото мечта.
Накратко: изпълни ме удовлетворение.
Странно, като се има предвид датата. Всъщност тя мина, но през седмицата е почти невъзможно да се съберем и половината заедно на едно място, а първият петък след нея съвпадна с Деня на народните будители. Случайно съвпадение, друга идея няма.
На празниците се чувствам най-тъжен и най-самотен. Особено на свързаните с духовността. Най-тежки са ми 24 май и 1 ноември.
Причината най-общо: твърде много са честитките, празничният патос, шумотевицата, за да бъдат искрени при реалния облик на живота в България. Ако наистина толкова българи и толкова силно се вълнуваха, положението у нас щеше да е различно. Нито да я има високата неграмотност, нито статистиките да сочат, че средно българинът чете по книга на две години, а доста голям процент от българите изобщо да не докосват книга. Нито да има сред учители хора, които се изявяват като майстори на вербалното насилие в интернет, а някои от тях да са с по-лоша пунктуация и от четвъртокласник. Нито заплатата на една библиотекарка да е равна на тази на чистачка и в този ред от мисли мога да изпиша цяла книга. Няма смисъл обаче, а и свикнал съм с тези условия, с този начин на живот. Не ми пречи, дори понякога се чувствам по-доволен, че е именно така. Защото знам, че правя онова, което ми е необходимо, към което изпитвам вътрешна потребност, в което откривам себе си и свободата си, без да съм воден от желанието за обществено признание и значимост. Не че не изпитвам такова желание, то е човешко, а аз все още съм човек, поне докато не дойдат да си ме вземат братовчедите от моята планета. Изпитвам и тези стремежи, но не те са водещи, и силата, която е в мен и зад мен, е друга.
Ако условията бяха по-добри, нямаше да го осъзная. Тъй че действителността, която не одобрявам, ми е изказала най-високото признание. Правя го не за нея и това ме прави свободен от нея.
Но по празниците ми е тежко. И в този по изключение се почувствах различно, макар че малко по-рано през деня един трол направи неуспешен опит да ми развали настроението. Донякъде му и помогнах, но в крайна сметка го употребих.
Надцени се като психологически насилник и опита на лични. Обикновено не се връзвам, не отговарям изобщо на подобни, но този път нещо ми стана. Послушах интуицията си - рядко го правя, и сега не ме измами.
От цялата логорея, в която се изляхме и двамата, засягаща цялата физика и метафизика, етика и морал, естетика и аксеология, психология и психо-история (да ме прости Азимов), гносеология и антропология на земни и космически форми на живот, световни и галактически конспирации, за които по едно време взех да се оправдавам, че нямам вина и това ме накара сам в себе си да се усъмня, в крайна сметка извлякох няколко ценни въпроса и отговора. И се получи идеалното интервю с трол. Преди да блокирам момчето (или бабето, понеже беше със странен никнейм, зад който не можеш да си наясно какво стои), благодарих му съвсем искрено.
Явно е забелязало новата ми страница, разбрало е с какво се занимавам в последните години и за електронната ми книга, която скоро ще излезе, и нападаше предимно тях. Но на някои от въпросите наистина си заслужаваше да се отговори:
Трол: Знаеш ли колко фентъзи се пише и издава по света? Що за хрумване да се захващаш точно с това?
Аз: Не, не знам колко. Вероятно хиляди томове на ден и едва ли има толкова информиран човек, че да даде дори и приблизително верен отговор в цифри. Много са причините, които са ме накарали да се „захвана”, но това, че се изписва цял океан фентъзи на ден, не
ме тревожи, а ме окуражава. Показва изключително високия интерес към жанра, а основният грях на нас, авторите в България, е, че не сме искрени в стремежа си да пишем интересно.
Трол: Какво означава...(цензузирам три реда колоритни обръщения): „Не сме искрени в стремежа си да пишем интересно?”
Аз: Захванем ли се с идея за широката аудитория, обикновено правим проверка на възможностите и професионализма си или да поспечелим, ако не пари, то популярност. Няма лошо, но не е достатъчно. Вътрешно сме настроени, че това, което правим за публиката, не е истинското ни лице, а истинското е само за малцина избрани – това се усеща. И не може да се създаде удоволствието, което търси читателят. Когато спрем да противопоставяме стойностно с популярно, ще създадем това, от което има нужда и родният ни читател. И ще си възвърнем неговото доверие, а интересът към четенето ще се повиши.
Трол: Все едно! Фентъзи пишат само най-добрите...(хоп, явно противоречие с първия му въпрос, но си заслужава да се отговори.
Аз: Ако един автор не се стреми към най-доброто, няма как да напише и нещо просто достатъчно добро. В такъв случай писането малко си заслужава.
Трол: На какво разчиташ, окаянико? То на западните писатели им е бизнес, а тук само ще станеш за смях, то това и заслужаваш.
Аз: Разчитам на оригиналността. Като се започне от основната идея и се продължи по всичките й клончета, в които се е разтворила и продължава да се разтваря. Оригиналност, най-вече като съчетание в детайлите, но и в много висок за една книга брой на оригинални детайли. Чета трескаво, защото обичам да чета, но си имам и съвсем сериозно практично оправдание, така внимавам, доколкото е възможно, да пиша неща където никъде другаде не са написани. И никъде другаде не могат да бъдат прочетени. Най-трудното за един автор днес, дори за най-големите. Смело казвам, че го постигам. Все ще има някои елементи, сходни с които ще има в други четива по света. До които съм нямал достъп или физическата възможност да прочета. Но все ще има и такива, на които няма да има подобни другаде, защото говоря не за десетки, а за стотици елементи, подобни на които не съм чел, но това не ми се стори достатъчно и съм стремял да бъде уникално и съчетанието им.
Трол: Ти какво сега, даваш ми съвети как да пиша ли, бе! (не знам откъде пък му хрумна)
Аз: Приеми го така.
Трол: Ти наркоман ли си, бе?
Аз: Нямам нужда от наркотици, работата, за която говорим, ме научи да освобождавам въображението си и без тях.
Трол: Аз чета, за да заспя.
Аз: А аз - за да е будна душата ми.
Трол: Аз пиша само когато съм нещастен.
Аз: Помага, но аз пиша и когато съм щастлив, за да не се почувствам нещастен.
Трол: С това фентъзи не бягаш ли от действителността?
Аз: Не точно. Дистанцирам се от нея, което ми помага да я улавям от различни гледни точки. А и дистанцията прави погледа ни трезв. Погледни назад събитията в живота си и сам прецени.
Трол: Ти педераЗ ли си, бе!
Аз: Ако бях хомосексуалист, нямаше да го крия, но книгата ми няма нужда от това да се правя на нещо си, че да я рекламирам.
Трол: Абе, чел съм ти и хубави разкази, ама за роман се изисква търпение.
(Всъщност става въпрос за серия от романи.)
Аз: Да пишеш по разказ, без да пропуснеш и ден, в продължение на шест години, това е по-голяма проява на търпение. И изисква далеч по-голямо психическо разточителство от това, което проявявам в момента. Минал съм през този период, мога да го сравня. Но да, търпение трябва. Без него нищо хубаво не става.
Трол: Що не се гръмнеш?
Аз: Защото ми е интересно какво имам да напиша.
Трол: Какво ще посъветваш един застаряващ „млад” поет?
Аз: Не търси в мен враг, защото в мен можеш всичко да откриеш.
Трол: А в книгите какво мога да открия?
Аз: Само най-доброто от мен.
Трол: От мен да го знаеш, ще се провалиш.
Аз: Това е сигурно само ако се откажа.
Горе-долу това беше. Съжалявам само, че не му казах и това - по-късно го осъзнах:
„Докато следваш мечтите си, ти се сбъдват неща, за които си пропуснал да мечтаеш, а са красиви и възвисени колкото мечта.”
Прочетена от 534