Сега, когато четете тази колонка, най-вероятно ще пътувам. Ще се връщам в Плевен от Асеновград, вече видял майка си. Във вторник разбрах, че е в болницата и че положението никак не е добро. Днес вече знам, че е стабилизирана, че ще я изпишат, а какво й е точно – не всичко ми е известно, но ще го науча.
Повече няма да пиша за семейната си драма, смисълът на тези колонки е различен.
А срядата… сигурен съм, че чувствата ми от тази сряда са познати като усещане на повечето пишещи. И не само сега, а откак свят светува.
Не знаех още дали...(нямам сили да го напиша)...каква ще е съдбата й, каква ще е и съдбата на брат ми, който е абсолютно беззащитен социално поради инвалидност, не знаех как ще му помогна, за да не я последва. Още много неща не знаех, но вече споменах, че не семейните ми драми са важни сега и да не се задълбочавам в описанието им.
В тази сряда не можех да направя много.
Както често, в безброй други, по-леки ситуации в живота ми. По-леки, но също доста тежки житейски изпитания.
Познато чувство, нали?
В тази сряда просто трябваше да изчакам, малко да изчакам, за да преценя положението, а всяка секунда – час, всеки час – дни. Статично състояние на тялото, разбунтувало се съзнание и съвсем безсмислено мислене.
Не ми оставаше друго, освен да пиша. Дори трябваше да пиша. Не само заради срокове, които сам съм си поставил. Най-малко пък заради тях. Или понеже „музата ми ще избяга” (това за музата е глупост в подобни случаи). А защото само с тази лудост – писането, мога да се поддържам нормален. Да мисля трезво и да действам както трябва. Така и стана. Потиснах съвсем естествените емоции и действах точно, а и имам късмет с хора около мен. Проведох около сто разговора, в поне осемдесет от които съм инструктирал брат ми за всичко, докато отида. Колежки журналистки използваха професионалния си опит за частни нужди. Измъкнаха цялата ми необходима информация от лекуващите майка. Сигурен съм, че ако бях отишъл в болницата, какъвто съм вързан и асоциален, нямаше да получа много отговори.
Но преди да се случи това, цял ден съм си писал Змейовата орис, при това, забравил всичко, се намирах в онзи мой измислен „ням свят”
Сега като споделих това, сигурно вече някой ми се гневи, обвинява ме и ме осъжда. Разбирам го, самият аз се обвинявах и се осъждах.
Минаваха ми през главата: „Е, не е заслужила! Не е справедливо! Да е болна, да е отгледала синове, а да няма синове! Единият - поразен от коварна болест, другият - съвсем деградирал от графоманията си!”
Но съзнавах още, че подобни мисли не минават за първи път през главата ми, че и друг път ме е избавяло това, че не съм им се поддавал. Не че съм имал друг вариант, който да избера, но поне не съм рухнал.
И точно за тези други моменти, най-различни в живота на писателя ми е думата. Все ще има такива, в които ще се чувстваме адски неадекватни, бягащи от реалността, занимаващи се с глупост, с нещо, на което не му е времето, не му е мястото и трябва най-малкото да отложим. Всъщност в повечето случаи целият ни живот е такъв.
И тук не правят изключение дори успелите. Защото могат да намират някакво удовлетворение в работа, която освен удоволствие, им носи и големи печалби и слава, но пък точно те, които могат да се насладят на всичко земно, което им носи успеха, трябва да го забравят и да потънат в своя свят.
Понеже няма кой друг да го свърши.
Пък и да има, онова, което води пръстите да пишат, то е по-силно и от волята ни.
За зло, но и за добро.
Сега, когато временно най-злото е отминало, а и се поутеших като знам, че ще я видя, знам също онова, което не ми е казала, но би ми казала, ако прочетеше тези думи:
„Родих те, мама, за да бъдеш себе си! Ти си моят роман и се радвам, че не си различен!”
И изобщо тези, пред които се чувстваме най-виновни заради порока си – нелечимия – писането, те най-малко ни се сърдят. И винаги ще ни подкрепят.
А пред тези, които не биха не подкрепили, не си заслужава да се чувстваме виновни.
Прочетена от 690