Хипермерност

Избрана българска поезия


Бианка Габровска - Любовта ми се подпря на прага

Иван Богданов | 2020-04-06


Отминали

Те никога не идваха за дълго.
И аз не бях убежище за тях.
И някак безболезнено си тръгваха...
Мъжете, на които не държах.

Любимите си лъжеха небрежно.
И след поредния Адамов грях
събираха трохи от мойта нежност.
Мъжете, на които не държах.

А сутринта, избръснати до синьо,
разливаха кафета със замах
и хлътваха в луксозни лимузини.
Мъжете, на които не държах.

Те ставаха началници, банкери.
Разменяха пари за звезден прах.
Величия с претъпкани портфейли.
Мъжете, на които не държах.

Без болка си отиваха мъжете...
Зад тях се вееше една лъжа...
... Над моята камина грее цвете
от този, на когото аз държа.

БЕЗ ДУМИТЕ


Не ме разпитвай днес защо мълча.

То не остана нищо за приказване...

Задавах си въпросите сама

и търсех отговорите напразно.

А думите се втурваха в нощта –

нечакани, стремителни, тревожни...

Опитвах се чрез тях да разбера

дали е обич. И защо е сложна.

Но стигаха до другата стена.

През тебе преминаваха нахалост.

Не срещнали протегната ръка, 

се връщаха – сломени, жалки, кални...

А после се разпадаха сами,

неприютени, хвърлени зад борда.

Мълчанието в мен се приюти

и върна ми разронената гордост.

Бездумна съм... Така ми е добре.

Днес ти говориш, може би, уплашен.

Как исках да ти подаря море!

Сега ти връщам недопита чаша.


БЕЗКРИЛИ


Не ми поднасяй думите на глътки.

Ще се загубим в сивата тълпа.

Ръцете ни, сковани за прегръдка, 

висят до нас – пречупени крила.

А някога събирахме във шепи

вълшебствата на цялата земя.

Във двоен мах докосвахме небето!

И как сега да полетя сама?!

А ти без мен ще можеш ли да тръгнеш

с товар от недоносени мечти?

Достигнали сме точка на замръзване...

И търсим огън – да ни разтопи

Седни до мен. Да съберем крилете.

Да ги зашием – даже да личи.

Да полетим. Да стигнем там, където

намерим пристан.

За да не горчи

 

БУРЯ


Прибирах си мечтите от простора,

когато вън ужасно притъмня.

И тресна гръм. Вратата се отвори.

Сърцето ми направо излетя.

Загубило нормалния си ритъм,

то хукна да догонва слепешком

остатъците жалки от мечтите –

отломки от един измислен дом.

А бурята вилнееше на воля.

Прозорецът се пръсна на игли.

Прекърши вятър гордите тополи

и почна много силно да вали.

Валя. Вилня. А после в миг притихна...

Закри се с облак леденият дъжд.

Прогизнали, мечтите се спасиха.

...И стана много тихо изведнъж...

 

СВЕТЛИНА


Тя спря на булеварда и погледна

луксозната прелитаща кола.

След кратките си Пирови победи,

на завет зад бронирани стъкла,

велможите, прегърнати по двама,

сред сложния житейски кръговрат,

напук на осъзнатите измами,

потънали във свой измислен свят,

как триеха сълзите си във лукса...

Продаваха мечтите за монети...

Изпълнени с една духовна пустош,

с илюзия, че – отразени, светят,

те гледаха със погледи безцелни,

сред ореол от лунна светлина,

как в шепи сбира пръснати шрапнели

една взривена от любов жена.


Пробуждане


Какво, Любов, при мен ли се завръщаш?

Та аз отдавна пратих те в запаса!

С години нямаш Дом във тази къща

и празен стол до счупената маса.


Отхвърлена като изпята песен,

запратена през девет планини,

ти онемя в една дъждовна есен,

понесла бремето на сто вини.


Понесла бремето на двеста стиха,

заченати във твоя звезден час,

ти тръгна, непогалена и тиха,

прокудена безмилостно от нас.


Сега си тук. Застанала на прага.

Замислена пред коридора тъмен.

И страшно ти се иска да избягаш,

преди на кръста пак да те разпънем.


Не смееш да прекрачиш стъпалата,

застинала в готовност отстрани...


Но нямам сили днес да те отпратя

 

и тихо ти прошепвам: „Остани!...“


Сто години без самотата


Тя е спряла на прага и наднича през входа.

Бе прогонена някога от случайни успехи.

Сто години без мене самотата е бродила

и се връща, измъчена, да подири утеха.


С изкривена усмивка аз вратата отварям.

Пак сервирам кафе върху празната маса.

И наливам уиски. Двете палим цигара.

Аз я гледам очакващо. Тя – с нахална гримаса.


Аз се правя на силна, тя – на много отракана.

Две заучени пози на самотни принцеси.

И прекрасно си знаем, че това е театър,

в който всяка се учи да играе нечестно.


В който всяка секунда се рушат правилата...

Да играеш почтено е безумие пълно!

Затова не споделям как крещи тишината.

 

Вдигам тост. И изпивам самотата. До дъно.


Чудо


Ти беше сън. Дори не беше истински...

За теб не бях запалила огнище.

Не беше принц от детските ми приказки.

Дойде без кон, самотен и разнищен.


Прегърна ме с ръце, от студ сковани.

Погали ме с вдървените си пръсти.

Изпи със устни старите ми рани.

Докосна вярата и тя възкръсна.


Поспря. Посгря се. После си отиде...

След тебе отлетяха пеперудите.

Небето се забули от обида.

Луната се прегърби от почуда.


А аз пристъпих към тревите боса –

венец от спомените да заплитам...

И стана Чудо! Крехка, недоносена,

политна любовта ни към звездите.


 

И цвете върху камъка поникна...


Стъпки


Една жена от теб ще си отиде...

Но ще открадне краткия ти сън.

Ти в стаята си пак ще се зазидаш,

с предчувствие за полунощен звън.


Прозореца след нея ще затръшнеш –

да не нахлуе снежна пустота.

Отишла си е тихичко, на пръсти.

Но стъпките ѝ ще кънтят в нощта!


Премръзнал, ще я чакаш на перваза

от залеза до първите петли...

Но как от себе си да я опазиш?

Тя е снежинка

 

                                 в топка от бодли.

Безглаголно


Клайдерман. А после Мориконе…

Аз и ти. Интимна тишина.

Хвърлената чаша през балкона.

После – изнамерена вина.

Думите – просъскани, камшични.

Водопадна спотаена злост.

Дива невъзможност за обичане.

Сгърбен обвинителен въпрос.

Разпиляна върху пода нежност.

И последни счупени акорди.

Толкова пропукани надежди!

И една недопустима гордост.

Опит за сдобряване.Театър.

Доста неумело разигран!

Масата. Уискито. Кревата.


Мориконе. После – Клайдерман... 

 

 



Бианка Габровска е лекар по професия. Пише от студентските си години. Има издадени 5 стихосбирки.

Живее и работи в гр. Пловдив.

Член на Дружеството но Пловдивските писателиот 2002 година, на Съюза на българските журналисти”, на Литературно студио „Младост“ гр. Пловдив, член на Съюза на лекарите-писатели и на Литературен кръг„Метафора”.

Има публикации във в-к „Марица“, в-к „Новият пулс“, в-к „Уикенд“, в-к „Ретро“, в страницата на Недялко Йорданов във вестник „Днес“ и др.

Награди: Носител на първа награда за поезия на фестивала „Поети с китара”, Харманли (1998); втора награда на конкурса „Ерато-2005 год.“, в-к „Уикенд“; втора награда за поезия в националния литературен конкурс за поезия в Нова Загора 2011 г.; трета награда в конкурса Литературен маратон на в-к „Литература и общество“ гр. Варна 2012 г.; Специална награда на конкурса, посветен на Добромир Тонев през 2012 г.; награда на конкурса „Наздравица за любовта“, проведен от Асеновградска община през 2014 г.; първа награда в конкурса „По стъпките на лятото“ 2012 год., организиран от сайта „Буквите“; първа награда в конкурса „Ний всички сме деца на майката Земя“ 2015 г. за стихотворение, посветено на Никола Вапцаров; Първа награда на конкурса „Зов за пролет”, 2016 г. и втора – 2017 г.;

Стихосбирки: „Орис“ (1998 г.), „Бяга любовта“(1999 г.), издание на списание „Плесница“, „Водовъртежен кръстопът“ (2002 г.) на ИК „Амида“ , „Ако се спра“ (2009 г.) на СД „Риф 08“ и „Любовта ми се подпря на прага“ (2013 г.), издание на Творчески фонд „Буквите“. „Когато любовта прекрачи прага” (2017 г.) е шестата книга на поетесата.


2020-04-06 | Прочетена: 1879