Питали са ме често какво е вдъхновението.
Най-често вдигам рамене. Кажа ли - сядам и пиша, ако е по-начетен човек, веднага мислено ме упреква, че цитирам Буковски. Прав е, макар че в случая е неизбежно - с големия Буковски в това отношение мислите ни съвпадат.
Ако не е толкова начетен, може и да промърмори през зъби: „графоман”, да каже „и аз така мога”. А ако е някоя литературна мумия от по-стари времена, може да започне мъдро да ми маха с пръст, че вдъхновението не идвало всеки ден.
Случва ми се да кажа - сънувах нещо, опитах се да си го изясня и се получи по-добре, отколкото очаквах.
Това обаче вече ми се случва рядко, много рядко. Друго беше като бях на двадесет и четири, двадесет и пет. Тогава легнех ли да спя, все едно работех. Все нови и нови идеи, при това ярки, запомнящи се, държаха ме в настроението си цял ден, докато се освободя от тях.
От време навреме на шега казвам - влюбих се, е, това е много явна шега, тъй като ако се влюбвам толкова често, колкото пиша, трябва да съм, ако не еднояйчен близнак, то първи братовчед на Ерос.
Вдъхновявам се, разбира се, когато съм гневен.
Вдъхновявам се и когато съм уплашен.
Пак ще спомена - когато съм влюбен, но то ми се случва, меко казано, далеч по-рядко, отколкото може да се предполага.
Вдъхновявам се, когато някоя мисъл ме загложди.
Вдъхновявам се, когато някой въпрос започне да ме задушава - защото е тревожен, защото ми прилича на безизходна улица и ме потиска.
Вдъхновявам се, когато ми е грозно, понеже искам да си го направя малко красиво.
Вдъхновявам се и когато ми е красиво, защото искам да споделя тази красота.
Вдъхновявам се и най-вече... защото съм си го превърнал в стереотип. Като отварянето на очите ми, като това, че ми се приспива вечер, че ми се люби или ми се разхожда, че ми се правят толкова още човешки неща, които сме превърнали в ритуални.
Истината е следната – превърнал съм писането в част от живота ми и нещо липсва в живота ми, ако не пиша.
И някакси ми е и лесно, и досадно да отговоря на въпросите: „Как връзваш вдъхновение с поръчка? Не те ли вълнува друго? Тази тема не ти ли е далечна от душевния проблем и така нататък, и така нататък.”
А те - въпросите в този ред на мисли, са толкова много, че на всеки един се опитвам да отвърна конкретно и така пропускам да отговоря на основния, този, който ги обобщава в един.
Първо: не връзвам вдъхновение с поръчка. Понякога самата поръчка ми е вдъхновение. Има толкова много неща, които биха могли да ме вдъхновят, че нямам петстотин мозъка, хиляда ръце и хиляда очи, за да пиша по всички тях – темите, които ме вдъхновяват, и поръчката най-често ме насочва към една от всички. Тоест, поръчката само ме улеснява.
Не ме ли вълнува друго? Вълнува ме, да. Много други неща ме вълнуват, но това, че ме вълнуват и други неща, не значи, че не ме вълнува това, за което пиша, а често се случва така, че точно то, което уж по-малко ме вълнува, започва да ме вълнува по-силно и по-силно и открива за мен нова творческа пътека, или най-малкото творчески етап. И накрая: нямам един душевен проблем и няма тема, която не ми е душевен проблем, защото съм човек като всички останали и ме вълнува онова, което вълнува всички останали.
В някои отношения съм странен, и точно в писането, в това, че откривам близост и с по-далечни душевни проблеми се чувствам интегриран, по-социален и по-ценен за света. Нищо, че писането е занимание самотно.
В заключение: вдъхновението има безброй лица, но едно е сигурно - да ти зададат тема, тоест, да ти дадат поръчка, само помага.
Разбира се, ако това са интелигентни хора. До момента съм имал работа само с такива.
Прочетена от 614