„Ние ровим историята не заради пепелта, а заради въглените в нея"
Жан Жорес
Преди няколко години започнах да описвам „Хрониките на Буквите“. Бяха минали десет години от основаването на сайта. Хората се бяха сменили няколко пъти, фактите се забравяха и заместваха с митове. В един момент се отказах – имаше набран много гняв в мен, а не ми се пишеше жълта книга. Сега вече гледам по по-спокойно на нещата, а и имам силата да запиша цялата тази история.
Тази книга трябва да се напише. Не само защото времето отминава и фактите се заместват от митове. За 13 години Букви, близо 4000 автори, над 80 000 произведения, над 300 издадени книги, почти 100 конкурса, три национални турнета и множество живи изяви никой вече не може да различи лъжата от истината.
А лъжи и слухове има безкрайно много... Те почнаха още 2003-та, докато аз градях сайт, а хората градяха конспирации. Някой трябва да припомни за Егото на Тендер /макар, че след него се появиха толкова много с голямо его/, за хитрите лъжи на Хипо и за многото хора, които му се вързаха, за това как нещата бяха стигнали дотам, че от конференция в Кошице трябваше да спасявам сайта и Хипо си замина само с управителния съвет, но не и с него.
Толкова много работи има за разказване. За повечето от вас всички тия сайтове /дори и тия, които едва мъждукат/ винаги ги е имало и управите им винаги са същите. Но не беше толкова отдавна 2006-та, когато изгонихме Мая от Буквите, заради историята с книгата ѝ - ние бяхме добри в работата, тя в обещанията. Тук дадохме и жертви - редакторът и така и не дочака обещаните му пари от Мая да си купи лекарства и си замина млад от инфаркт. А Мая от срам избяга чак в Откровения и го направи такъв какъвто е сега
Всъщност то това е история за цяла книга. А за още една е първото национално турне, с невероятните срещи, но и с нечаканите предателства. Особено това на „недооценените" автори в Бургас, който като разбраха че ще представяме Буквите, а не тях, саботираха всичко..
Толкова много истории. Всъщност няма някой, който някога, поне за малко да не е минал през Буквите.
И затова никой не вярва, че този малък екип от 2-3 души успява не само да развива и поддържа всичко това, но и да прави все нови неща - списание, електронна библиотека и какво ли още не.
И затова тръгват слуховете - ама не може Иван да го е написал всичко това, той сигурно краде от де види, не може Камелия да е редактор на над 200 книги, те други ги редактират, пък ги пишат на нейно име, всъщност те само лъжат че са ги издали тези книги, то това всичкото ние не можем да го направим, пък те ли...
Не може да не напиша тази книга. Трябва да разкажа за хората вплели сенките си в сайта, за да го има. За двете руси жени - едната заради, която се създаде сайта и другата, заради която стана такъв какъвто го виждате...
Тринадесет години са много време... можех да имам ново семейство, деца, пари... вместо това имам сайт... Някога ще ми сложат лаптопа на гроба - да продължа да администрирам оттам.
Трябва да я има тази книга. За да разберете, че никой, дори и троицата Самият, Иван и Богданов не е по-голяма сайта. Откак се помня, на този сайт му дават не повече от 2-3 месеца живот. На втората ни годишнина ни го казаха за първи път. От тогава всички чакат, кога авторите ще напуснат сайта или поне Иван и Камелия най-сетне ще се скарат и сайтът скоропостижно ще си замине...
Но е време да престана да говоря в бъдеще време, а да започна с историите.
В началото беше Словото... всъщност не, преди Словото имаше Ерато.... Имаше и #sofia където се запознах с Митов и направихме Словото.
Не помня откъде точно се запознах с Георги Чобанов, но скандалът Литернет още се спряга в любимият ми момент на споровете, когато аргументите свършат и започнат личните нападки...
Да, Буквите се родиха трудно - като всички едри деца - със скандал и раздяла...
Та, покрай сайта, освен фенове, се намерихме и със сродни души - Мартин Митов, Георги Чобанов и други... С тях почнаха да се обсъждат по-големи проекти, почнахме да мислим за по-сериозни неща. Все пак по това време Гугъл все още е бил само дипломна работа на двамата си създатели, а Яху работеше на директориен списък - т.е. каквито страници сложиш в него, такива намираш. Всъщност такъв беше и Гювеча - Мартин тогава беше бригадир на бригадата, която събираше не невзети вземания, а линкове из нета.
И първата идея на Литернет беше точно такава - да направи списък с произведенията на български език, публикувани някъде из нета. Тая секция май е още жива.
Това май ще е отделна глава - древни литературни сайтове - помните ли „Подкрушието" примерно...
Една смърт промени всичко. Т.е стана причина за едно ново раждане.
На 6 юни 1999 година почина Дамян Дамянов (големият, великият, ПОЕТЪТ...) Бяхме в шок. Мартин каза - „Ти нали имаше някакви стихове на Дамянов?".
Спешно набрахме още. С това се започна „Словото". Официално го открихме месец по-късно.
Буквите се родиха на важна дата - 24 май 2001 година. На един таван на улицата с най-поетично име в София - „Шандор Петьофи". Какво друго освен литературен сайт можеш да направиш на тази улица?
Сайтът донякъде израсна сираче - в първата му година аз имам да оправям множество битови проблеми в София (смяна на работата, безпаричие, гонене от квартира, нова работа, нови квартири и...) той порасна, сдоби се с над 100 автора - още помня тържествата за автор №100 и с няколко хиляди произведения. Това за времето си беше много, ама много!
После, като се позакрепих направих системата с отзивите и се почна една....
Сайтът се разрасна бързо и дойде проблема с хостинга - много скъп за времето си продукт, От първия ни хостинг в Гет.бг ни изгониха за неплащане. Малко преди да ни връчат наградата в едно от първите издания на БГсайт. Във следващото изгубихме с минимална преднина от БГмама /и ние сме се равнявали по-големите ;)/.
Приюти ни на служебния си компютър при един габровски интернет провайдер един познат от чата. Никога не съм го виждал този човек, загубих му дирите, но той беше оная опорна точка, която позволи на Буквите да просъществуват. Дано да си жив и здрав Владо Ксеркса, пожелавам ти много щастие.
Но то нещастието никога не идва само. Буквите бързо се разраснаха (какво знаете вие - цели 300 посещения дневно, тогава само АБВ-то имаше повече) и капацитет на компютъра му не издържаше повече. Наложи се да се търси хостинг, а за него трябваха пари.
Опитах се да създам организация за поддръжка на сайта. Така се създаде (или поне опитахме) Сдружение „Буквите"... То така и не се регистрира, защото на учредителното му събрание Хипо се опита да вземе и сайта, и авторите. Но поне няколко месеца течеше усилена организационна дейност. Тогава имахме към сайта 5 членен управителен съвет и една дузина хора в редколегията. Някъде там бяха и палачинковите партита, на които Яким изрече култовата фраза - „Откакто открих Буквите, престанах да влизам в порно сайтове".
Хубавото е, че преди да се разделим създадохме нещо общо - стихосбирката „Две устни вино"...
За горещото лято и още по-горещата есен на 2003-та не искам да си спомням. Разделих се с много хора и с още повече илюзии. И научих много неща за себе си, за сестрите дето ги нямам и не знам какво още. След тоя ад на всякакви дребни слухове и сплетни само се смея...
Някъде в края на септември 2003-а се запознах с Камелия (пак през сайта, тя историята ако я опиша, ще спечеля всички хумористични конкурси в България) и нещата започнаха да застават на мястото си.
Толкова много неща има да се разкажат - и за Кръстника, който даде името на сайта, и за скандалите около първото турне, и за създаването на „Препоръчано" и на разделението на произведенията в сайта. Затова как от наказване „със сваляно долу" започнахме да награждаваме с „качване горе".
За опитите ни за списание, вестник, за началото и развитието на издателството. За първите електронни книги /ех защо тоя софтуер с разлистването не беше така добър през 2006-та/.
За второто ни турне, за отбор Ягодка и Черешка или с „Принцеси по пътя".
Много крачки извървяхме с този тежък камък, наречен Буквите, докато станем това което сме сега. И ако вие виждате порасналото дете, само ние си знаем какво ни струваше докато порасне.
Затова трябва да я има тази книга.
Защото в нея ще се разказва за времена на ентусиазъм, които никога няма да се върнат. Защото нетът и хората в него се промениха силно и днес никой не би започнал да прави нещо само защото може, а не защото има някакъв шанс „да изкара и то здрави пари от него".
Освен може би, последните мохикани, които сме останали.
Затова трябва да я има тази книга. Дори и да я прочетат само децата ни!
Прочетена от 854
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.