Пиши винаги онова, което би искал да прочетеш.
Не прави компромис с това правило при никакви обстоятелства.
Многократно съм писал, че човек не пише и не бива да пише единствено за себе си. Нямам предвид чернови, бележки и хвърчащи листове. Те са си за нас – пишещите ги: за да си спомним нещо, когато му дойде времето; да си отбележим задача, идея и така нататък.
Тези писания не бива да ги вижда друг. Но цялостен завършен труд е все за някого.
И ако не е за другиго, освен за пишещия, то това не е цялостен завършен труд, защото завършен го прави именно читателят.
За себе си може да пише само много нещастен или психично болен човек - за да се облекчи, за да поеме дозата си утешение; но дори и в тези случаи много пъти са се създавали разкошни творби и истински шедьоври, които освен че са спасили автора си, по-късно, именно при споделянето им с читателите, са превърнали страданията му в произведение на изкуството. Така че макар и несъзнателно, той не е писал, че дори и страдал, единствено за себе си.
Излагал съм многократно и много по-подробно твърдението, но сега ще засегна антитезата му. Независимо за кого другиго пише, авторът винаги трябва да пише и за себе си.
Ако по някакви причини, каквито и да са те, се решиш да напишеш нещо, каквото и да е то, преди всичко за другите, то в такъв случай ти трябва да станеш като тях. Поне докато завършиш произведението си.
Възможно е да си получил поръчка, причините да я приемеш са десетки. Предизвикателство е, не си опитвал това, което ти е поръчано, искаш да провериш дали го можеш. Носи ти приходи. Името ти ще стане известно пред по-широка читателска аудитория и това ще е ракета носител за останалите ти творби. Някой ти се е доверил, това те е вдъхновило. Искаш да докажеш на някого нещо. Станало ти е изведнъж интересно. Мога да изтъкна и други мотиви и за още много да не се сетя.
В такъв случай е най-зловредно да си мислиш: „Не чета такива неща, но колко му е... Те се пишат лесно, рутинна работа”. Може и да е вярно, но не съвсем; стори ли ти се, че пишеш за „посредствената публика”, точно нищо няма да се получи.
Ще си звучи фалшиво.
Трябва да седнеш сред публиката си, да разтвориш душата си по същия начин, както я е разтворила тя; да усетиш нейните духовни потребности и тогава ще напишеш нещо наистина за нея. Тоест: пак пишеш за себе си, независимо, че е за публиката.
Спестиш ли си емоцията на читателя, номерът няма да мине. Лицемерието се усеща.
Прочетена от 795