Нови български книги

Това е първата строфа от химна на румънските бардове. Не съм чувала толкова интимен и лиричен химн, звучащ простичко като средновековна песен на пътуващ менестрел. Китара, флейта и глас - това е. Песен, върху която никой не е дръзнал да посегне, за да осъвремени звученето й с мощен компютърен аранжимент.
Прекарах повече от година в публикуване и четене на творби от неизвестни автори в интернет. Със сигурност съм пропуснала много красиви такива, но не от липса на желание, а защото наистина знаещите и можещи хора скромно надничат зад никовете си и не тръбят колко са велики. Една от тях е Елена Денева, която е нарекла себе си (забележете, моля) „nikoi". Открих я не случайно, а благодарение на добри и можещи хора, които са я забелязали и препоръчват поезията й на приятели. Оказа се, че Елена е печелила награди на много престижни (наблягам на думата „престижни", а не каквито и да е) конкурси. Не, че това е водещ мотив, но ми се струва, че е критерий. Както се случи във филма „Предай нататък", ще си позволя да предам тази добрина, която се нарича „Красива, чувствена поезия" във вашите ръце. Нека не прекъсваме веригата!
Евтим Евтимов издаде роман двадесет  години след написването му  със знаково заглавие  „За това ли беше всичко?" Роман , който разказва историята с перото на поета, за да зададе въпроси, които търсят отговорите си в човешката душа.  Дали тази книга ще ви хареса? Зависи от твърде много неща - от нагласата ви за приемане, от житейския ви опит, от знанието ви за историческия период, но по-важно е да погледнете на нея като на една голяма въпросителна и да потърсите отговорите в себе си.Заглавието отключва у мен нихилизма. „За това ли беше всичко?" И преди да разбера  „кое всичко" ми се иска да здапитам: "И, ти ли , Бруте?"  Прочитам предговора и съвсем не искам да повярвам на обяснението, че романът  излиза двадесет години след написването му,  за да не „бъде политизиран и превърнат в част от калта, която се излива върху идеалите". По-скоро вярвам, че е време вече „политическите страсти" да „ са утихнали", но животът опровергава и това.
Когато книгата на Кристиян Григоров „Моят живот" излезе на пазара, се намериха хора, които да завидят дори на това ощетено (само според някои) от живота дете. Първият отзвук, който получих за нея беше от мой познат, който наговори много излишни приказки, с които няма да занимавам вниманието ви, но последната му реплика беше: „Не си я купувай!" Реагирах по детски, т.е. изпълних само последното нареждане, а именно „купувай!" Затова при възпитание се препоръчва да се дават положителни заповеди.  Както и да е, хващайки неприлично евтината книга в ръцете си - само 3 (три) лева - първата ми реакция беше да дам воля на сълзите си. Ако някога Кристиян прочете тези редове, го моля за прошка, защото когато разлистих първите страници разбрах, че този път ще срещна силна, самоуверена личност, която препоръчва да се борим с неволите си с въображение, а не с хленч. Призовава ни да мечтаем. Наистина, отново се върнах към детските си години, с риск да ме обвините в инфантилност, и си спомних как в моментите, в които бях наказана, най-много ми помагаше да мечтая. Тогава политах далеч отвъд стените на заключената стая и времето минаваше неусетно. Едно е, обаче, да постоиш заключен няколко часа в собствената си стая, друго е, когато животът те е приковал на инвалидна количка и те е лишил от зрение.
 За никой друг не бих могла да нaпиша следващите редове. Само за нея - за Виктория Бързашка. Но преди да ги напиша питам чичко Гугъл:  "Кое е това момиче?" Намирам името и в няколко линка, повечето, свързани с „Буквите-сайтът за нова българска литература", но първо поглеждам останалите: включила се във форум на туристическа агенция, освен ако не е съвпадение на имената - значи, че обича и иска да пътува. Познавам това момиче, което пътува на сън и на яве. Защото съм прочела вече книгата, за която ще разкажа. Намирам я в един Блог, носещ името „Читателският дневник на еММ"  Това не е нейният Блог, а на някой, който като мен е чел тази книга и е избрал и показал откъсът, който го е грабнал за сърцето. Или точно обратното.  Да видим. Чета. Ама защо да не го цитирам? „За никой друг" - обяснение в любов, но твърде елементарно, някак си особено след силното начало тип поуки и правила в живота" Съжалявам, че цитатът  не завършва с име, но така е в нета. Крием се от себе си и другите, оставаме анонимни или никовете ни не говорят нищо на никого.
Не зная дали, защото духовете им са неспокойни и все още имат какво да ни кажат, дали, защото ние вътре в себе си се чувстваме недоразбрали, недостигнали словата и делата им, но през двайсетина години, тоест, през едно поколение, не просто се възражда интересът към личностите от нашето Възраждане, а по-скоро избухва желанието да говорим за тях, да споделяме. И най-вече за Васил Иванов Кунчев - Левски. препоръчвам ви тези две книги. Не само заради това, че от тях „ще научите неща, които само сте си мислили, че познавате" (Андрей Пантев). Не само заради огромния труд на авторите. Не само заради породените от редовете им мигове на търсене, въпроси, гордост и тъга. Не заради Васил Иванов Кунчев - Левски, а заради себе си. Заради децата си, заради духа си. За да пребъде България и „име Българско да гърми в цяла Европа".
„Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.
Търсим себе си в този панаир от екстремални усещания, рухвания на ценностни системи и внезапната им замяна с нови, искаме да променим живота си. Понякога го постигаме и си мислим, че с това ще променим действителността. Често оставаме с подобно впечатление, когато промяна е настъпила в самите нас, когато сетивата ни са променени, и разбирането за средата ни, за това, което ни е изглеждало неправилно и е пораждало усещането ни за несъгласие. Всъщност човешкото, най-човешкото състояние. Или, както сам за самия себе си, неволно, докато четях тази книга, нарекох това състояние „синдром на пилигрима".
Едно своеобразно завършване на пръстите на една ръка, с която тя посочва нещата от живота, предпазва и ласкае. Защото е влюбена по рождение. А любовта е страдание - "светла гондола в океана на вечния мрак ...". И ако в предишните й поетични книги присъства ярко гражданската й позиция и личния й протест към социалните несправедливости, то в "Змия върху кръста" Светлана Йонкова изповядва най-вече себе си и своята житейска зрялост. "Змия върху кръста" е петата поетична книга на Светлана Йонкова.   Тя е учител, поет, бард и художник - все светли призвания в името на духовността, която съвремието ни лицемерно е загърбило, отдадено на фалшиви идоли и имитатори. Освен като учител, Светлана е работила като пощальон и продавач, а това е ясна символика за натюрела на една творческа личност, обърната с лице към хората. Всички свои таланти тя събира в едно, когато запее със своята китара. Така оживява древната същност на поезията и на музиката, събрани в неподправеното въздействие на живото изпълнение. Тогава тя рисува с думи и звук своите откровения и послания.
Много дълго време рецензията на тази книга отлежаваше в мислите и бележките ми. И не за друго, а защото тя е наистина сериозен труд, към който трябва да се подходи сериозно. За да не бъда голословна, ще си позволя да цитирам кратка част от анотацията към "Кризата, която обнадеждава": "Тази книга е едно уникално проучване на днешната българска литература в нейната сложна динамика... От години насам Владимир Трендафилов прави прозорливи антропологични анализи на българското литературно поле. Понякога влиза в произведенията и ги коментира отвътре като сложни системи от качества и несъвършенства. Понякога излиза от тях и ги коментира отвън, от гледна точка на яростните им борби за повече територия, власт, слава, контрол над публичното пространство.
Ако някой ви каже, че в България добра фантастика не се пише, просто можете да му нахлупите на главата сборника „Сънувах човешко лице" на Фондация Буквите. Няма да го заболи много - за нещастие книгата е само сто и шестдесетина странички. Ако ви трябва специална причина да прочетете този сборник, мога да ви изброя точно осем - толкова са творбите, намерили място в него. Вземете тази книга и й се насладете от първата до последната страница. Ако не го сторите, ще имате пълното основание да съжалявате. В нея са събрани прекрасни силни образци на родната фантастика, бисери, които ще ви докоснат и променят завинаги.
Какво бих могла да напиша за сборника „Пълнолуние" на Иван Воденичарски? Най-чиста поезия, в любимия ми формат - разкази. Красива, тъжна книга, изпълнена с носталгия. Десети ноември и демократичните промени белязаха живота на цялата ни нация, за добро или лошо. Много хора така и не успяха да се приспособят към новия ред, или пък той им е донесъл само страдания. Не бях чела скоро книга, която да ме докосне така, толкова дълбоко и умело. Със сигурност, ще има хора, които ще я отрекат, дори ще се втурнат да нападат автора, но това ще е защото няма да си позволят да го разберат. Защото определени дати в историята, смяната на политически сили и строеве е нещо, което променя, предизвиква сблъсъци и убива тези, които не могат да се приспособят. На тях бих казала само - оставете за момент политиката и отворете сърцата си за простичката човешка история, не се взирайте само в миналото и в немотията. Позволете си да почувствате „Пълнолуние" и светът ще стане по-добър.
Ха сега де! Шах с пешката. Как се прави рецензия на книга с афоризми? Трудно, как. За Стефан Кръстев иде реч. Бесния с розите. Какво го е накарало да пише афоризми? Не е ясно, но си струва. Или поне това ще установим ако „поразлистим" книгата.Основната идея е: прочетете „Светли мисли за черни дни". Чете се бързо, на един дъх и ще ви хареса. Ако ли пък не, пак си е струвало да й отделите 20тина минути - така имате шанс да блеснете при разговор с „некои по-ентелегентни събеседници"...
Първо впечатление от "Хроники от Сърцето на Дявола" - ако в някой от крачолите на времето се кръстосат гени на Роулинг, Пратчет и Тимоти Зан (не знам защо, но за него си мислех през цялото време докато четях), резултатът ще се казва Яна Александрова. И на всеки, който прочете романа ще му стане ясно, че сравнението ми изобщо не е пресилено.     С какво си приличат "Хари Потър" и "Хрониките"? Безспорно има общи неща. Като започнем че и в двете става дума за училище за "специални деца", и минем през прилики между някои от героите (Емалин, която на мен лично ми напомня за Хърмаяни, и Дентал Академи - за Драко Малфой). Което никак не намалява стойността на романа - все пак напоследък чувам че дори Урсула К. ЛеГуин била преписвала от великата Джоан Роулинс, та защо една млада писателка да не се опре на нея?
Дякона Левски. Иконата, която не избледнява, не се напуква, не гори – въпреки пожарите на времето. Иконата, пред която се кълнем мълчаливо или се срамуваме. В този роман Константин Дуфев гледа направо към ярката и безкрайно драматична личност на Апостола. Той не просто върви по следите на една съдба, следвайки хронологически познатото време. Сам обладан от възрожденския плам на това време, писателят се взира по-скоро в психологическите връзки: Левски и времето, Левски и непрогледналият народ, Левски и другите апостоли на национално-освободителното ни движение, Левски и авантюристите-поборници, наивно замаскирани под прикритието на неразумната смелост... Разбира се, интересни са и връзките: Апостола и просвещенците-еволюционисти, Апостола и българското чорбаджийство, родолюбиво само на думи... При обрисуването на тези герои бавно и полека емоционалните краски на повествованието се сгъстяват и писателят ни подготвя за темата „предателството”, без да е успял да достигне до нея. По-скоро, успял е да посочи психологическите предпоставки, родили предателството. И това, че не виждаме обвинителния писателски пръст, който заклеймява конкретния предател, не значи, че отпада обвинението за колективната вина, нито горчилката от тази, изписана от Апостола дума „Народе????”
 При Ели Видева словото идва след изживяното и премисленото. Измислици няма. Така е и в новата й книга, която наскоро имаше премиера пред пловдивската публика – стихове под надслов „По оста”(*). Заглавието използва контура на установени езикови кодове, като го прескача и даже преобръща. Традиционният фразеологизъм „Да вървиш по ръба” означава баланс между позволеното и забраненото, между сигурното и опасното. Във всички случаи да вървиш по ръба означава да предприемеш някакъв риск. А Ели Видева в тази стихосбирка върви „по оста”. Обратното на периферията – в центъра. Обратното на възможността да се прекатури. Състоянието „по оста” означава власт – да преобръщаш, да трансформираш. Да бъдеш „по оста” означава да владееш положението, а в това също има риск! Там се вихрят центробежни сили и кой знае къде могат да те отпратят. Посоките им се разгръщат като ветрило в ръката на поета
Разлиствайки „Време е за Трети Ренесанс” аз, с изненада, се изправям пред една неочаквана среща със стихосбирката – нейната композиция. Различна структура на отделните стихотворения, различна ритмика, различни мотиви, около които се гради стихът.   Национални, социални и дълбоко лирични позиции търсят съчетание, изразявайки – може би – обща идея. И се питам, успявам ли аз, бидейки читател, да достигна смисловите паралели и емоционалната основа, които са породили призива към Трети Ренесанс. По какъв начин епичното обръщение към Левски „Как да пиша за теб, Апостоле, /щом не слагам в торба главата си” се сплита с екзистенциалистката трактовка на „По пладне ме мъчи хронична умора, /а нощем, напротив, не мога да спя”? Моят отговор: „Време е за Трети Ренесанс” е стихосбирка, която не е за четене. Тя е за препрочитане.
Символично случване ми се струва, че след Дора Габе в твое лице имаме още една поетеса, при това също добруджанка, посветила цяла книга на Морето (Разбира се, не забравям, че и в морската тема вековницата Габе се конкурира с ранната «Звезда на моряка» на Багряна). Но ти си по-близка по чувствителност, по промисъл, по следлюбовна осененост с Дора Габе. С твоята землячка дори имате общ образ – този на скалата, галена от женствената вълна /един от лайтмотивите на Габе, както забеляза Миглена Николчина по време на конференцията «Дора Габе, теменугите и другите» в Добрич/. Но при теб той е по-горещ: «скала, взривена от обич» /»Думите»/. Подобна свръхпрегръдка на земята /на каменната й твърд/ и морето наистина може да се нарече славянска. /Впрочем, ти и така си определила авторската си идентичност:  Елка Няголова – радетел на славянството... 
В случая със стихосбирката на И. Диманов обаче ситуацията бе друга - един-единствен негов стих, при това прочетен в Интернет, буквално ме омагьоса и без да знам нищо за автора, си набавих книгата.И така, текстът, който ме привлече тъй силно е пропит от фина самоирония и нежна мелодичност. Още в тази моя първа задочна среща с лириката на И. Диманов усетих беглата сянка на тъгата, фигура, прокрадваща се на пръсти в поетичното му творчество, която впоследствие ще опитам да “разшифровам” по-детайлно. За да не разпалвам излишно любопитството, ще цитирам строфата, превърнала се в същинско откровение - едно крехко търсене на нежността и взаимността чрез загърбване на собствената болка: Уморих се да търся принцесата. Няма я. Е, и аз не съм знаменитият шейх на Катар. А душата ми сякаш Самарското знаме е. Има повече кръпки от дрипав клошар...
Събирането на творби в общ книжен дом е предизвикателство, което изисква и особен вид смелост. Докато събира парчетата, Авторът не само ще разгърне написаното от ръката си, но и ще му се наложи да го прочете през критичната или сантименталната лупа на годините. Възможно е и да си припомни кога и защо и какво го е вдъхновило, ще се срещне със себе си (от вчера, ами ако не се познае?) и нещо още по-трудно – със способността си да създава оня така необходим паралелен спасителен бряг; способност, която може и да се е претворила от лодка на котва през годините. И в този ред на разсъждения е естествено като обща шатра за предходните поетически вселени да се яви заглавието на стихосбирката “Меки камъни”. Между душата и камъка същестува тясна връзка и те олицетворяват двете посоки: камъкът пада надолу, душата се издига нагоре. Космосът е цял. Според тълкувателите дяланият, обработеният от човека камък, е изцяло творческо дело, и като такъв той е загубил искрата от Бога, превръщайки се в нещо друго. А необработеният, “мекият” камък, е символ на свободата, защото много образи спят несъбудени в него, а и древните са го считали за двуполов елемент. Преходът от необработения към обработения камък чрез намесата на поезията(чистия дух), сиреч чрез божественото озарение на жреца творец, символизира превръщането на душата от неука и няма - в познала тайните, достигаща до прозрение. Като добавим и факта, че камъкът е често срещан в олтарите и чрез него се пророкува и гадае, вече няма и съмнение, че Константин Делов е съобразил заглавието с онези толкова ясни духовни препратки в творчеството му към световете вън и вътре в нас. Непроницаем или осигуряващ емблематичния образ на вечността, камъкът “омеква” в творческата пещ. Константин Делов “омесва” в словесните си погачи митологеми и универсални символи, създавани от Античността до наши дни. Стихотворенията му “разговарят” с предпочетени от него класици като Сеферис и Къмингс, Емили Дикинсън и, разбира се - с Библията…
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Гайтани вежди, снага топола 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси