Разказвачи на книги

оманът разказва историята на седем  четиринадесетгодишни момичета и момчета, лишени радостта на безгрижното детство и възторга на прииждащата младост. Повечето от тях нямат нищо- нито хляб, нито добри и грижовни родители, но най-вече  нямат любов. Именно безлюбовието, което сякаш ражда и самотата, и отчаянието, кара майката на Христина да сложи край на живота си и да  зарази дъщеря си с мъка, болка и непреодолима меланхолия. Не можейки да избяга от спомена за преживяното, сякаш белязана с клеймото на нещастието, Христина живее в своя абсурден свят на ужаси, беди и нещастия. В това пространство на открити лъжи, на непоносима болка и непреодолим кошмар живее Андрея –детето-гледачка на своята майка, което я следва по нощните софийски улици и се опитва да я предпази от самата нея.
Най-любимият от мускетарите, най-младият, най-дръзкият, най-безгрижният, най-наивният и най-смелият е Д’Артанян. Най-любим, защото абсолютно  авантюристично и съвсем безкористно, наивно дори,  се запътва към столицата, за да докаже качествата си и верността си към Негово Величество, и единствено  с писмо лично до капитана на кралските мускетари и няколко луидора в джоба. И това ако не е смелост! И когато кобилката му, някаква извънземна порода в така модерния днес цвят горчица, става причина притежателят Д’Артанян да се превърне в  обекта на присмех, смелият гасконец вади сабята си и скача на бой. Няма значение нито кой е противникът, нито дали е само един. Д’Артанян е смел за поне дузина! Няма спор за това!
Тази книга получих от моята колежка, която разчистваше библиотеката си. Попита ме какви книги обичам, а аз й казах, че темата няма значение, стига да се четат леко и тя ми донесе няколко. Заглавието на този роман ме заинтригува. Прочетох „Dieser Mann macht mir verrückt“ с буквален превод от немски „Този мъж ме прави луда“ или по-скоро „Този мъж ме подлудява“ на немски, превод от американски. Не английски, точно американски е написано.
Запознавайки се по-късно с биографията на самия Селинджър, открих доказателства за автентичността на тази криза. Първоначално книгата не е била замисляна като роман, а като поредица от разкази за лутанията на героя Холдън Колфийлд. Част от тези разкази са писани от фронта на Втората световна война, което обяснява мрачното и отчаяно настроение, което се прокрадва през целия наратив. Макар творбата да представлява своеобразна социална критика, чийто обект е нюйоркският елит, войната е отекнала осезаемо в емоциите на автора. Навред в тази критика, обрисувана с вулгарен уличен език, обаче се стеле по-дълбок смисъл, който се чете само между редовете, а именно търсенето на първичната чистота, неомърсена от никоя човешка култура и нрав. Доказателството, че докато псува и ругае, Холдън всъщност говори за духовност, е фактът, че създателят му намира изход от своя водовъртеж (конкретно психична травма след войната) чрез медитация и след  задълбочаването си в будизма и други философии от Изтока, той напуска кипящата гмеж от нюйоркски аристократи и се отдава на живот в усамотение в провинцията. Холдън също намира своя изход, но не извършвайки интелектуалния подвиг на своя “баща”, гмурнал се в селенията на учения и доктрини, а чрез простотата на образ, който винаги е бил пред взора му - малката му сестра
Романът „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров  е книга, сякаш написана на един дъх.Това е творба за ужасите на една чудовищна братоубийствена война, за смразяващи кръвта, нечувани изтезания и за влудяващ душата нечовешки садизъм. За съвременните поколения, непознаващи войната, това е книга, показваща човека като жестоко, лишено от всякакъв морал, същество, загърбило уроците на цивилизацията и върнало се столетия назад в своето развитие. За балканския човек това е трагедия, която сякаш се случва на съседния двор; толкова познати и мили са описанията на улиците, панелните блокове, навиците ….Дори хората, които оживяват от страниците на романа, са  някак прилични на съседите ни, роднините ни, самите ние…
Във втората книга „Двор от мъгла и ярост” обаче настъпва драстична промяна. Сюжетът се завърта около оста си. Набира мощ. Скъсва връзки. Създава нови такива. Преплита съдби. И разделя пътища. Докато не се озовеш в един напълно нов и непознат свят. Отгоре те гледат звездите, някак по-ярки от преди. Във въздуха се носи морски бриз, който леко, почти интимно докосва кожата ти. До слуха ти долитат звуци от детски смях, музика, живот. В гърдите ти се настанява едно спокойствие. И някак, докато четеш, имаш чувството, че през цялото време около теб витае една магия. Ненатрапчива. Безболезнена. Красива.
Той се завръща. Той е тук. Той убива отново. И това е едва началото. Представям ви десетата книга на брилянтния Крис Картър, излязла от печат с името „По следите на злото”. За да бъде разбрана по – добре, е препоръчително първо да се прочете шестия роман на автора – „Престъпен ум”. Именно там историята получава своето начало и край. Но се оказва, че не е окончателен …
Напрежение. Кръв. Жестокост. Предизвикателство. Всичко това градира възходящо в дебютната книга на Коуди Макфейдън, излязла на българския пазар под името „Човекът сянка”. По своя стил на писане авторът се доближава до стила на друг негов колега от същия жанр – Крис Картър. Сюжетът е оригинален и последователен, героите – представени в своите силни и слаби страни, съдържанието – изпълнено с екшън, динамика и препратки към заглавието,  а главите са кратки и лишени от прекалено обрисуване на картините. Читателят се потапя в света на книгата с първите редове. Това е свят на кръв, писъци и ужаси. Свят, в който възрастните се пречупват. Децата се срещат с чудовищата под леглото. А хората се губят в мрака на собствената си душа.
Млад принц разбира, че майка му не само е прелюбодейка, но и участник в заговор за убийството на баща му. Да бъде или не въздадена справедливост?
Когато започнах да чета книгата бях сигурна, че няма да ми хареса. Просто един от главните герои беше на възрастта на малкия ми син и нали е момчешки жанр, реших, че е подходящо четиво за моя младеж. Четяхме заедно на глас, като се редувахме. Бяхме си обещали да четем само заедно. Ми да, обаче в един момент не издържах и  започнах да чета сама. Имаше моменти, в които буквално не можех да се отлепя от книгата. Просто трябваше да разбера какво се случва! И така близо 2000 страници.
„Сънищата на Айнщайн“ е необикновена книга. Един ден, докато поръчвах книги по интернет, попаднах на заглавието „Сънищата на Айнщайн“. Сънища, сънища на учен и за моя приятна изненада, писателят също е учен. Всеки знае, кой е Айнщайн, но аз не знаех, кой е Алан Лайтман. Алан Лайтман е интересна личност. Той е доктор по теоретична физика и е преподавател по физика и литературна стилистика.
На Световния конгрес по фантастика през 1971 г. се случва непредвидено събитие: група студенти от Масачузетския технологичен институт с усмивки на лицата размахват плакати и транспаранти, скандирайкихорово из фоайетата: „ПРЪСТЕНОВ СВЯТ Е НЕСТАБИЛЕН!“ Светът, за който говорят, е създаден от Лари Нивън и описан в книга, издадена година по-рано. Всъщност, още с появата си „Пръстенов свят“ става хит: печели почти веднага двете най-престижни награди в научната фантастика – „Хюго“ и „Небюла“ и малцина критици си позволяват да пропуснат хвалебствията за него. Книгата прави фурор и сред феновете на жанра – дотолкова, че авторът е принуден да напише продължение, в което да дообясни, опровергае или добави научни аргументизаради вълненията на милионите си [по]читатели. Така десетилетие по-късно се появява „Пръстенов свят ІІ“, а през 1996 г. и „Пръстенов свят: Тронът“.
Бях в библиотеката и чаках да ми намерят книгите, които ми трябваха за един изпит. Бавно скитах из рафтовете с нови заглавия и обръщах внимание само на непознатите за мен. Една след друга в ръцете ми се появяваха книги и изчезваха след прочитане на представянето им. След това фокусирах „Жестоко” на Емил Йотовски. Корицата толкова много ме привлече, че не проявих интерес да я отворя, а просто я прибавих към книгите, които ще взема. Три дена по-късно започнах да я издирвам в книжарниците, защото исках да я притежавам в собствената си библиотека.
Историята е от две части. Авторът сам финансира отпечатването на първата си книга. Всеки младеж се опитва да се добере дори до ксерокопия на романа, за да порасне заедно с любовта между героите. За кратко време се разпространява въпросът: „Кога ще излезе втората книга?” А след издаването й се говори за трета. Такава обаче няма да има. Ние, читателите, сами определяме бъдещето на героите в третата несъществуваща част. А от това няма нищо по-прекрасно.
Това е мечтата на един обикновен продавач на лотарийни билети, един продавач на надежда, един от главните герои в книгата Улица Хавър. Странно как всеки търси това, което няма. Този, който е заобиколен от хора и внимание търси самота и спокойствие, а този който ги има, е тъжен, защото му липсва глъч и грижа... И така. Нашият продавач на щастие всеки ден излиза в точно определено време, сяда на точно определо място и отваря куфарчето с късчета надежда. И започва да наблюдава света. Светът, който минава, живее, влюбва се, тъгува пред очите му. Всеки ден. И така години.
Рецепта за двудневен смях: 1. Моля, обърнете поглед към календара. 2. Хубаво се уверете, че следващите два дни нямате ангажименти. 3. Пригответе удобно място за четене и бутилка с вода, която ще Ви бъде необходима, защото смехът е повече от гарантиран. 4. Вече можете да пристъпите към четенето.
Маркес. С дъх на горчиви бадеми, с ореол от жълти пеперуди. Маркес в Макондо. Маркес в Картахена де Индиас. „Маркес почина в дома си в Мексико, като изгнаник” - така пишеха по латиноамериканските вестници.   А аз допълвам: и заживя завинаги в сърцата на земните читатели, като стопанин.
На пръв поглед темата на книгата е кубинско-американското „размразяване на отношенията“ и първите плахи опити за туризъм на острова, но всъщност този процес е само повод за опит да се изнесат от страната 60 милиона долара в банкноти и злато, сандък с нотариални актове и… 17 черепа на екзекутирани в Куба американски военнопленници, заловени във Виетнам, по време на войната. А организаторите на тази „екскурзия“ на главния герой Мак Маккормик са кубинската емигрантска общност и… ЦРУ /но за това разбирате чак на края на текста/. Ето основната цел на главния герой – ветеран от Афганистан и настоящ собственик на яхта за риболов: „… в крайна сметка за мене нямаше значение истината за това място и нямах желание да си тръгна от тук по-добре информиран. Имах желание да си тръгна по-богат. И жив.“ /стр. 103/. И разбира се, той всячески се старае да оцелее и да се прибере в Кий Уест. За нетърпеливите ще кажа, че успява - не забогатял, но поне жив. И за негова голяма изненада… влюбен.
Една от историите от ,,Света на диска' под името ,,Последният континент' ще ни отведе в свят, който главните герои са малко или много магьосници. Те обитават Невидимият университет и всеки има свой пост и принос към света. Поради влошеното състояние на Библиотекаря и честата му променлива форма, магьосниците търсят решение на сериозния хаос, който е настъпил в библиотеката им. Оказва се, че никой не си спомня истинското име на Библиотекаря и така търсят някой, който е бил негов помощник, или поне го опознал по-добре от тях самите. И точно този непохватен магьосник се оказва главният герой Ринсуинд.
Есенна вечер в Париж през 1970 г. Улица „Камбон”. Елегантен апартамент. Всичко блести – кристалът на полилеите, лакираните китайски масички, сребърните кутии върху тях, позлатените рамки на огледалата, светлият декор на мебелите... Огънят пращи в камината с двата бронзови елена. А гостите... Техният блясък затъмнява блясъка на интериора. Все пак това е специална вечеря в чест на херцога и херцогинята на Уиндзор. Но в центъра и е една дребна жена, облечена в бял копринен костюм, изправена, едната ръка в джоба, в другата запалена цигара, блестящи очи, ярки червени устни...да тя е. Коко Шанел. На 85 години. А на другата година ще си отиде.
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Без(д)умие
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси