Раздел: Разкази и новели
ISBN: 9786191545124
Брой страници: 140
Корица: мека корица
Издателство: Фондация Буквите
Издадена: 2022-11-25
Не можеше да спре времето, но можеше да не го следи. Така или иначе вече нямаше сили да ходи на работа, часовник не ѝ трябваше. А и календар. Достави ѝ перверзно удоволствие да скъса всички листове от календара – един по един – а после да изчегърта с нож цифрите от циферблата на стенния часовник и да измъкне стрелките му. Беше гледала преди време телевизионно предаване, в което водещият караше гостите си да споделят възрастта си в ефир, после вадеше от статистиките за средната продължителност на живота в страната годините им и съобщаваше колко им остават. Част от хората се смееха нервно, други се разплакваха, а трети просто си излизаха. Не е възможно да си равнодушен към смъртта, особено когато става въпрос за твоята собствена. Какво ли изпитваха докторите, докато обявяваха прогнозите? Дали се чувстваха виновни за това, че една неясна, жестока съдба говореше чрез тях и стоварваше тежката си десница върху някого? „Множество метастази. Не подлежи на операция. Няколко седмици, до месец.“ Това беше нейната присъда. Дали онзи самодоволно нахилен телевизионен водещ би хвърлил тези думи в лицето ѝ?
Миризмата на болници вече я отвращаваше и твърдо беше решила, че повече няма да стъпи там. Беше се възползвала от всички законни и незаконни начини да повлияе на болката и беше спряла контакта си с доктори. Използваше дома си като крепост, в която се криеше от нежеланото общуване с тях, а и с всички останали хора. Телефонът ѝ стоеше изключен, а когато започнаха да я търсят у дома, изтръгна звънеца и остави само няколко жици да стърчат заплашително на мястото му. Не се чувстваше длъжна да дава отчет на когото и да е как се чувства и дали е жива. Излизаше често, но винаги сама. Слушаше шума на водата, лежеше в тревата и наблюдаваше мудното движение на облаците в небето. „Какво нещо е животът. Днес си от едната страна на тревата, а утре от другата.“ – така обичаше да казва дядо ѝ, докато си почиваше на сянка след дългата работа в градината. На нея ѝ се виждаше много забавна тая констатация – удостояваше я с неприлично безгрижен детски смях и продължаваше да тича из градината, да яде вишни направо от дървото и да оставя върху бялата си рокличка незаличими следи от детство.
Прочетена от 740
Не е вярно, че единственото, което имаме, е себе си. Всички разполагаме с алтернативно, неосъществено аз, което върви рамо до рамо с нас. Правим ли се, че не го виждаме? Или го каним за разговор на четири очи? Кои щяхме да сме днес, ако бяхме избирали различно? В „Жената, която не бях“ възможното и невъзможното многократно се пресичат, за да накарат читателя да постави под съмнение представите си за света и за собственото си аз. Точно това правят и героите в книгата. Попадат в ситуации, които разклащат устоите им, променят убежденията им и отварят нови пътища. Развръзките идват след битките им със себе си, поемането на отговорност, но и приемането на капризите на слепия случай. „Жената, която не бях“ е книга за силата на неосъщественото, защото само то има потенциала да се реализира по всевъзможни начини.