Хипермерност

Книги в аванс


Хипермерност - Премиерът

Христо Терзиев | 2020-09-21


Питър кимна. Възрастният човек се изправи и го поведе. Качиха се по широко стълбище, сетне по не по-малко обзорен и окичен с картини, инкрустации и аплици коридор и в дъното Росен Петкоф чукна на голяма двойна врата. Въведе Питър в просторно бароково обзаведено помещение, където наближаващ седемдесетте едър плешив мъж, по анцуг и небръснат от три-четири дни, се бе изтегнал с ръце зад тила върху кожен диван. Гигантският холограмен телевизор Samsung, последен писък на технологичната мода, предаваше футболен мач. Но не просто предаваше! Привидно самият стадион се бе пренесъл в половината хол. Вероятно възприел себе си за част от събитието на терена, човекът не обърна особено внимание на посетителите. Всъщност точно при влизането им рязко се надигна и изрева към екрана с дрезгав нисък и гърлен глас:

— Пфу, що не му подаде, бре, кратуна куха! 

Отпърво Питър се сепна и не проумя репликата, изречена на български, но се позамисли и странно за себе си, в следващия момент напълно долови смисъла ѝ. Май за краткото време тук бързо започна да схваща това-онова. 

Петкоф се покашля и почука още веднъж върху близката ламперия.

— Господин президент?!

Онзи само завъртя крайчеца на окото си, почти без да изпуска екрана от поглед, и попита:

— Какво става, Роска? Кой е този младеж?

— Син е на професора Василев. Не говори български, така че, ако може да минем на английски, сър – изрече само последната реплика на английски, но всъщност Питър разбра и предишните.

— Спешно ли е? – човекът, наречен вчера от Стак Боко Тиквата, изгъргори въпроса на съвсем членоразделен английски.

— Доколкото разбрах, американците искат нещо да Ви предадат чрез него и е дошъл да разговаряте.

— Добре, добре, значи не е толкова спешно. Сядайте! Може да погледаме и да си поговорим.

На Питър му бе необходимо малко време да обмисли. Мъжът отсреща имаше хем откровено дебелашко поведение и вид, подобно на пето поколение фермер от Канзас, хем едно особено надменно, волево и приковаващо към егоцентричната му орбита присъствие. По пътя насам до голяма степен си беше изяснил какво точно искаха да му каже; всичко, което говореха и брат му, и Беатрис, а дори и злочестият Стак, постепенно се бе избистрило. Но в себе си Питър носеше и своята истина – далеч надхвърляща мъглявия консерватизъм у Джордж и бунтовния либерализъм на Беатрис; истина от въпроси, стапящи политиката до банална подробност. Дали и доколко това диво противопоставяне Изток – Запад бе полезно? От друга страна, дали не осигуряваше равновесие в геополитическата система? Как би изглеждала тази каша в близките 50, 100, 200 години? Нямаше ли всичко да се повтаря отново и отново – нови войни, преразпределение на територии и ресурси, нови сфери на влияние – за да се поддържа в баланс човешката социална система, настоящата цивилизация?! Защото единственият друг вариант би бил човечеството да се обедини. Но срещу какво? Срещу заплаха… И после климатичните промени, пренаселването на планетата… Войни, робство, гнет! Защо на фона на предвидимите предстоящи глобални изпитания някакви си геополитически тривиални ежби държаха в хватка правителствата, подобно на махленска свада? Защо всичко да не стане единно, защо хората да не са сплотени, мирни и хуманни един към друг? Не бе ли време да започне да се променя посоката? Дребнавото държавничество да се заменя с отговорно поведение, чертаещо предпоставките за сигурност, подем и просперитет...

Питър винаги бе имал точно такива възгледи в насока, неглижираща политическите конструкции, игри и практики. Оставил ги бе далеч извън периферията на своите интереси и мироглед, ала сега не успя да се измъкне. Притиснат твърде упорито отвсякъде, наложи се да вникне в особеностите и да заеме ясна позиция – рядко му се случваше такова явление. Просто черта на характера… просто изпитваше душевен дискомфорт при мисълта да се сблъска, да застане твърдо, да отстои и да излезе горд победител в директен двубой на плацдарма, наречен „Живот“. Такива са водачите, лидерите, обичащи светлината на прожекторите в зениците си. Докато неговите победи бяха извоювани на друго поле – в тила, зад завесите, далеч от прекия сблъсък. Манталитетът му бе бавен, с обмисляне на всеки ход и без взора на досадната публика, жадна за зрелища и наслаждаваща се на всеки провал. 

Доста се бе отплеснал в съжденията си и Росен Петкоф го измъкна от неловката пауза:

— Ще ви оставя да си говорите. И без това нямам вече интерес към тия мачове. Някога в България имаше футбол, а сега май няма да остане… България.

Потупа го тъжно по рамото, обърна се и излезе, а Питър седна в един фотьойл срещу телевизора. Борисоф най-сетне се надигна, извъртя се и застана срещу новодошлия.

— Всъщност мачът е на запис от снощи, но по същото време даваха „Реал“ и „Барса“. И каталунците взеха че паднаха. Скъсах се да се ядосвам. Гледаш ли мачове, играеш ли?

— О, не, сър. Синът ми играе в Източната аматьорска студентска лига, куотърбек е. Но аз не. Още повече, че тия европейски правила са ми съвсем непонятни. Не съм много по спорта, сър. Аз съм лекар.

— Е, едното не изключва другото – подсмихна се онзи и добави поучително: – Трябва да се спортува от време на време. – Как е в Америка? Добре сте си там, нали, ама нещо ни позабравихте! Моят приятел в Белия дом хич не се е обаждал напоследък, сигурно е бая зает?! А от Кремъл ми звъняха всеки ден… доскоро. Хм, за кого сме били по-важни, а?! – почеса брадата си със сериозно изражение и добави. – То малко е рано, ама да вземем да си налеем по едно, а? 

Хаотичната мисъл на човека не даде възможност Питър да отговори на нито един от множеството нахвърляни, незнайно дали реторично въпроси. Поне приличният английски на президента предразположи да се проведе разговор на сносно ниво. В това време Борисоф бръкна под масичката пред тях, сложи две чаши и наля от луксозно шише с формата на огромен шлифован камък и златист етикет с надпис Putinka. Пое чашката и отново рече мъдро с поучителния тон:

— Нередовното пиене е като нередовния секс, младежо. Не ти върви!

— Името ми е Питър, сър.

— Да, разбира се – Питър, Петър. И както секса, у нас пиенето не е прието и не е удачно да се практикува самостоятелно, още по-малко с некачествен алкохол. – Той побутна многозначително луксозната бутилка. – И в двата варианта ти е тъпо да се упражняваш самостоятелно и направо не си на себе си след. Наздраве! – приближи водката до устата си и отпи. 

Питър възкликна одобрително: 

— Разбира се, сър. Наздраве! 

След краткото алкохолно отклонение, президентът се върна към темата на посещението, като не забрави да хвърля по едно око и на събитията на терена в отсрещния край на хола.

— Хайде да видим сега какво са ми приготвили онзи сухар Сликман и със сигурност онова палаво Бети, дето мъти водите на всички наоколо. Знаеш ли, че е канадка? Баща ѝ е швейцарец, затова е толкова стисната и праволинейна, милата. А майка ѝ е от Квебек – там е родена и малката хубавелка. Но това няма особено значение. Слушам те!

— Ами, най-просто казано, очакват от Вас да поведете революция, сър.

Лицето на президента замръзна – очите се втренчиха за миг в Питър с надеждата да открият дали се шегува. Когато установи колко е сериозен събеседникът му, пребледня, стисна устни, глътна съдържанието на чашата си и се отпусна назад.

— Добре! Влизат директно с бутонките напред. Това е жаргон от футбола и означава вид забранена игра. Чудесно! И как си я представят цялата тая работа?

— Няма да е лошо да се нагласите отсега, сър. Около надвечер тук ще влязат верни на Вас специални част, за да Ви измъкнат.

Борисоф съвсем се обезсърчи и омекна. Явно оцени сериозността на положението и каква тежест се очаква да поеме на плещите си в близките дни. Усмихна се и иронично въздъхна:

— Дявол го взел! Ще изтърва другия мач довечера. Хубаво си мислех да се пенсионирам, ама на ти сега власт до гроба! Добре, моето момче, а какво би станало, ако не се хвана на хорото ви – на вас, американците? А? Знаеш ли, хич не ме е еня за вашите вражди! Хората и така са си добре: искаха братушки – на им братушки. И да ти кажа честно, аз също съм „за“. Омръзнаха ми тези препирни – ами Европа, ами Европейски съюз, ценности някакви. Хората тук са други, маята им е друга – искат си своето. По-близки сме до тия народи, източните – руснаци, турци. Къде сте ни задърпали във вашия подреден свят? Ние си тежим на мястото тука – по-кротко, по в мир със земята, по-ориенталски. Не можеш го разбра. Цивилизацията ги стряска някак си, не знаеш как носталгията ги дърпа към селото… селското, битовото. Последните години вместо луксозните курорти, ресторанти и хотели, народът напълни дървените селски къщи за гости с нарове вместо легла и механите в селски битов стил с персонал в стари български носии. Цели села се реставрират и обзавеждат по този начин – Боженци, Жеравна, Копривщица. Ето това му е в душата на българина, а вие искате да го впримчите в онзи див свят на постоянно бързане, надпиране, конкуренция, нерви и ред. Ние сме с блян по времето, когато на всеки му беше спокойно – работата сигурна, почти без никакво напъване. Можеше вечер да си изнесеш половината продукцийка, дето денем си изработил – суровините общи, оръдията на труда общи, че и жените бяха общи. Достатъчно беше да има сварена ракия, мезе и всичко е наред – напълно достатъчно! И това си го искаме ние, българите! И затова ги пуснахме без съпротива братушките – щото чакаме да ни върнат онези времена. Щото на хората, на младежите, им липсва нещо да ги влече, да опиянява мисълта им, да осмисля вярата им. Руснаците ни го дадоха, заместиха празнината веднага, след като падна режимът – подмениха идеологията на комунизма с бляна по величието на една империя, противопоставяща се на безстрастния вакуум на западния свят. Затова си ги обичаме! Аве, Цезар!

Из "Хипермерност" - Христо Терзиев

Книгата може да бъде закупена оттук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=535


2020-09-21 | Прочетена: 263