Автори на Български издател

Стихове от Константин Христов

Константин Христов

Детската тайна

В един от онези дни, тъй ужасно горещи, 
когато небето ни пали с лъчи,
когато волю-неволю отменяме срещи
и сякаш всичко ни пречи да бъдем добри,
по една улица градска – нажежена и прашна,
заедно с десетките леки коли,
без да се плаши от жегата страшна
трамвай един бавно, но смело върви. 

Най-отзад вътре, далече от всички,
сякаш го виждам ей тук и сега,
дете с почернели от мръсотия ръчички
и с надрани до кръв боси крака,
без дом и родина, без брат и сестра
(по всичко личи – на тоз свят е само
и идва от някоя далечна страна)
на последната седалка намери место.

Със скъсана риза и с кал по балтона,
а не бих му дал повече от десет години,
то някак създаде смут във вагона:
„Откъде се довлекоха тез гнусни гадини?
Как може така да се качват в транспорта?
Тъй ли се возят в трамваите там?
Викни полицай да му види паспорта!
Вчерашен пикльо, а без капчица срам!“

С поглед спокоен, някак плах и унесен
и без да разбира ни дума една,
детето бленуваше предишната есен – 
последния спомен от родна земя:
много роднини, всички носят бонбони,
целият двор от смях и глъч се тресе,
богата трапеза, гора от лимони,
свеж полъх на вятър, миризма на кафе...

Танци се вихрят, пращят чевермета.
Защо времето просто не бе спряло тогава?
Кому беше нужно оназ бомба проклета,
да удави във кръв тази чудна забава?

И ето! Сега е тук! В чужда страна!
И всички го гледат с укор и злоба!
Сякаш то бе започнало таз безумна война,
сякаш то бе изпратило стотици във гроба!
И жегата става още по-тежка,
а споменът пълни очите с сълзѝ!
Какво да се прави? Съдбата човешка – 
един харчи на воля, друг в мъки пълзи.

Спира трамваят. Отваря вратите:
отново го чака широкият свят.
Остават зад него лицата сърдити.
Пристъпва напред и не гледа назад.
Без хляб, без другар, само с чанта една,
то крачи в посока напълно незнайна,
а трамваят студено обръща глава,
останал невеж за детската тайна.


Доклад на един марсианец за Земята
Изготвен от  марсианска разузнавателна база „София“ 

Странно нещо е туй човешкият вид!
Като пиша това имам предвид,
че уж е единен, а, май, разделен е,
уж народ се нарича, но по-скоро е племе! 

Тази загадъчна раса – човекът
(на Земята живяла от не знам колко си века)
най-общо можем да опишем така:
„Две ръце има и ходи с крака!“

По всичко останало тук са различни:
едни са наивни, други – себични,
трети живеят в странни кутийки,
четвърти копнеят да трупат хартийки...
има и смели, и силни, корави,
има и други, на които викат „лукави“,
има такива във злато обляни
и просещи има – и те са земляни!

Човешката раса или по-точно племе
в три групи можем да побереме.
На първата нищо не се позволява!
Тя не точно живее, а, май, оцелява...
Родиш ли се в нея, всичко е ясно – 
свикваш със малко, стоиш си на тясно,
мъкнеш, буташ и теглиш през цялото време.
Съдбата обрича те с най-тежкото бреме!
От всичките групи най-голяма е тази.
И макар че животът най-жестоко я гази,
и в робски труд и неволи минават ѝ дните,
на нея земляните крепят се, горките!

Втората група е много опасна!
Да, малобройна, но подла и властна.
Земята от трон висок управлява – 
от слабите взима, на силните дава.
Много особена група е тази – 
човекът я тачи, но също и мрази:
уж гласно всеки я плюе и псува,
но тайничко иска с ней да танцува!

Третите май са от друга планета?!
Явно дошли са отнейде с комета
или са дело на сила незнайна...
ПроизхОдът им се пази във тайна.
Но вечно щастливи са, вечно се смеят,
рисуват с душите си, говорят ли – пеят
като нимфи ефирни над безбрежно море.
Гледаш ги хора, а имат криле!
Норми не следват, прегради не знаят,
живеят сякаш се реят във Рая – 
далече от всички сплетни и интриги.
Трошат окови и късат вериги!
Живеят без страх и света си обичат,
пътуват, създават, играят и тичат,
планини и пустини са тяхната стряха.
Едни ги упрекват, за друг са заплаха!
Но без да се спират по никакъв начин,
те гледат напред към своите задачи:
с четка, боички, перо, ноти, усмивка
те влизат от битка в следваща битка
и носят утеха, мечти и надежда
на всеки, когото тъмата подвежда.

Малцина са тези, но няма да лъжа,
и с това моя доклад ще завърша,
че туй племе човешко, почти непознато,
бъдеще има само когато
таз малка дружинка, в доброто заклета,
начело постави на свойта планета!


Детски свят

Облян от лъчи,
аз притворих очи
и попаднах в незнаен спектакъл
със светлия цвят
на летния свят,
който явно и тайно съм чакал.

Сред пъстри цветя
аз бързо летя
и се нося и нося безспир...
А край мене жита
и сломени листа
се возят на нежен зефир. 

Ясно усещам
опасно гореща
радост – непонятна такава.
Но в никакъв случай
не ща да науча
какво и защо я навява.

Единствено зная,
че туй не е края.
Напротив! Това е начало,
в което детето,
днес вечно заето,
отново е волно и цяло.

Отново летите
ведно със мечтите – 
навик, отдавна забравен.
И ето! Живота,
 в такт с първата нота,
отново изглежда забавен.

Всяка тревичка
и плясък на птичка
душата изпълват с наслада, 
а младият вятър, 
играейки театър,
превръща звука във балада.

Разнася се песен
от свода небесен – 
звън на черковна камбана – 
меден и топъл
прелетен вопъл,
зов за световна промяна:

по друга пътека
да тръгне човека,
с поглед да търси небето,
по пътя да тича,
света да обича,
да опази в духа си детето!

Прочетена от 770

Биография

Роден съм в един топъл есенен ден на отдалечаващата се 1987-а година. Ако ме попитате „къде?“, ще отговоря простичко: „на Земята“, макар че мислите ми често се реят високо над нея. Кръстен съм Константин – име, дадено на единадесет византийски императори. Но аз се гордея с това, че нося името на моя дядо, който открехна пред мен портите на литературата. 
Буквите научих още на тригодишна възраст и моментално започнах да обозначавам с тях предметите у дома. Винаги съм мечтаел да мога да променям реалността. Затова от малък започнах да измислям собствени светове и безразсъдно да се гмуркам в тях. Вътре допусках единствено въображаемия си приятел Джо, който всяка вечер ми правеше компания, скрит зад пердето до прозореца.
Стремежът ми да разказвам истории проправи и пътя ми към дебрите на журналистиката. Така в продължение на дълги години бях професионален събирач на истории. Пътешествията ме отведоха из знайни и незнайни места – от Новия свят, отвъд Океана, до бункерите на Ислямска държава в Сирия. И до ден-днешен те са моето зарядно. Ако батерията на вдъхновението ми започне да пада, яхвам дракона и поемам на път.
Какво ме вдъхновява? И доброто, и злото. И любовта, и несправедливостта. И красотата, и болката. И божественото, и примитивното. Всеки от тези импулси стимулира различни черти от характерите на моите герои. Някои от тях обожавам, а други искрено ненавиждам... Някои убивам със сълзи на очи, а други незаслужено оставям да възтържествуват...
Какво пиша? Проза и поезия. С разказите разкривам съдби, със стиховете споделям чувства. Двете взаимно се допълват. Едното не може да живее пълноценно без другото, както и ние не можем да съществуваме само с едното полукълбо на мозъка.
За кого пиша? Години наред сядах над листа единствено заради себе си и моите близки. Но в един топъл есенен ден – същия като този, в който съм роден – сякаш чух Джо да ми припомня една от нашите позабравени тайни: когато нещо ни мъчи винаги търсим отговора в книгите. Така осъзнах, че моите истории също биха могли да помогнат на някоя объркана душа, била тя и напълно непозната, далеч в другия край на родния ми дом – Земята.
Днес читателите на издателство „Буквите“ ме познават от тематичните алманаси, където редовно намират място мои разкази. Сред тях са: „Богатството на бедняка“, „Портрет от миналото“, „Земният Рай“, „Къщата на обувките“, „Терзанията на един нърд“, „Кучето с рижото сърце“. Съвсем скоро на бял свят ще излезе и първата ми стихосбирка „Песента на махалото“.

Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Гайтани вежди, снага топола 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси