Чуй тази песен за любовта. За неприютената душа на поета. Когато неизтлели въглени, раздухани от вятъра, пожарища вещаят пак. Когато натежават жиците от изповед...и лястовица бяла сълза отронва в угарта.
Простира Добруджа на златната си длан една легенда за любов...
"Два казуса и много съдби" - с това заглавие добричкият адвокат Пенчо Иванов прави своя дебют в полето на прозата. Без претенции да защитава новото си амплоа на писател, но със сигурност достойно защитил името си на човек.
Това е книга - изповед за любовта и разтърсващата драма на неговия живот. Авторът ни повежда през професионалната си адвокатска практика след 70-те години на миналия век. Един наш съвременник от списъка на изчезващите хора. Адвокат, който не лъже, а изговаря истините на нашето време. Не краде, а дебело подчертава, че "Ръката, която дарява, не обеднява." На фона на личното си страдание, той пише за провала на Прехода. За престъпленията на този преход, облагодетелствал властимащи за сметка на обеднелия народ. На пръв поглед тема тривиална, ако адвокатът не развързва очите на Темида. За да постави гладът и алчността на везните на човешката съвест; за да извади на показ проблемите за разрухата на морала, инфлацията на духовното и човешките добродетели.
Като добруджанка отнасям дълбоко в себе си авторовата чувствителност, неговите борби и страдания.
Способността да улавя най-тънките нюанси при охарактеризиране на образите. Смехът и плачът му за истинските неща. Класическото звучене, родеещо се с Йовков и Ивайло Петров за добруджанския бит, език и фолклор. Самобитността и богатата душевност на един широко скроен добруджанец, излязъл сякаш с огромния си ръст от Йовковите разкази. Майсторът - разказвач с несекващ хумор и сила на словото, намерило благоприятна почва в нежната му и лирична душа, покълващо като зелена нива, осеяна с дъхави полски цветове. Словото, което изгражда богати и колоритни разкази, адресирани с много любов към хората...
Днес, когато тънем в чалгия и безпросветност, когато губим вяра и идентичност, той пее...с цялата си душа и сърце пее песните на своята земя...Имам щастието понякога да слушам и съпреживявам красотата и мощта на неговия глас...
С голяма вещина авторът пресъздава своята житейска драма, без да се заключва в нея. Съпътстваща е тревогата му на човек с активна гражданска позиция за бъдещето на България. Сам баща на трима сина, адвокатът отстоява най-важното човешко право - на истинския родител. Човек, следващ правия път, за да не предаде децата си като поколението преди нас, прокудило ги да се скитат немили-недраги по света. Той заклеймява политиката на комунизма, която опознава твърде рано: "Ти трябва да се научиш лайна да ядеш, моето момче. - казва неговия герой - Много лайна трябва да ядеш, че много лайна трябва да плюеш по другите, докато станеш голям човек!"
Преминал през кладата на страданието в личния си живот, авторът проглежда за общата човешка болка, която неминуемо го отвежда при Бога. Любовта на живота му - Цветана, е в центъра на неговата драма. Цветът, който съдбата откъсва от сърцето му, преди да го е докоснал. Той погребва тази любов, затова продължава да я търси отново и отново. За да оживее тя в собствените му деца. За да проговори и чрез любимия му герой - столетника дядо Петър: "Ти злоба на сърцето си не тургай, дядо. Че сърцето на чиляк не със злоба, завист и омраза живее дълго, а с либов!" И тук ще заразказва надълго и нашироко за пословичната доброта на приятели и съселяни от турския етнос, изродила се в алчността на една етническа партия - погълнала властта, заграбила земи и къде що може до довеждане на българите до зависимост. До злоупотреба с тяхната толерантност. Тези същите добруджанци, за които днес няма закон и право да обработват и печелят от собствената си земя. "За вас, арендаторите, Христос е земята!" - осъдително ще заключи разговор автора със своя герой. Но ще остави отворен размисъл за дълга към децата ни ; за отлъстелия олигарх и окото на Всевишния. И ще завърши с послание за връщане към истинските човешки ценности...
Книгата на адв. Пенчо Иванов е предупреждение за прочистване авгиевите обори на българската политика.
Прочетена от 2386