Денят е вторник, а мястото - литературен салон „Люлин". Водещ е Димитър Милов. Залата на културния център, подредена в два къта - по-официален (и останал празен през цялата вечер) и по-неформален (образувал кръг, а при общуването кръгът е важен). Поводът - представяне на стихосбирката на Боян Ангелов „Отрицание на отрицанието". Гостите в салона са пишещи хора, предимно от Люлин, но има и такива, които водещият представя, защото те са подготвени да говорят за книгата и нейния автор, а са и значими имена в съвременната ни литература: Янко Димов, Петко Братинов, Христо Ганов, Красимир Петров. Самият Боян Ангелов отхвърля предложението да разрушим кръга и застанем по по-официален начин, като споделя ужаса си от това да рецитираш на стадион пълен с хора. Оприличава тазвечершната ни среща на онези, обвити в романтика салони на руските имажинисти от деветнадесети век.
Официалното откриване е още едно споделяне - за дългото познанство на водещия с поета, припомняне на факти от житейската и творческата му биография, вметване на числото 100 000 - тиражът на един от философските му трудове и словото на Христо Ганов, озаглавено „Възходящият път на поета - опит за портрет". Излишно е да преразказвам, но ще цитирам думите за стихосбирката „завършена книга, създадена по всички закони на поезията". Боян Ангелов говори за работата по книгата си и прочита някои знакови стихотворения.
„Телевизионната кула над Витоша
напомня спринцовка
на наркоман, а
планината е учестено дишаща" -
започва портретът на София в „Междуметия",
а в „Метафора" можете да видите портрет на жена, но и самата Поезия:
„Тя беше само устни и коси,
и езера...
...
Тя беше устни, молещи поне
едно
от чудесата да се случи"
Социума, любовта, въздишката, философията - всички те са едновременно теми и герои на тази дълбоко философска по същността си, а не само по определение поезия. След такива стихове дори не се ръкопляска. Потъваме в знаково мълчание и само аз не изпускам репортерския бележник. Слушаме кратката поема „Ефесиада", за която ще се говори дълго.
Влязлата през това време Светлана Йонкова е с китара и поздравява приятеля и човека Боян с може би най-подходящата си песен „Пегас" и с това превръща премиерата в празник на поезията и приятелството.
Думата има Петко Братинов - той за първи път пристъпва прага на люлинския „духовен храм", както водещият нарича салона и обяснява избора си да е тази вечер тук „заради Боян, заради другия поет - неговия редактор и заради тази великолепна компания от поети". Той говори за това , че при Боян Ангелов има сливане на думи и слово и цитира:
„Потъвам в тялото на мисълта
и моите видения
са думите."
и обръща внимание на начина по който „Отрицание на отрицанието" завършва - с трагичния стих: „Поне да ме разбираха, поне...", като го нарича „тъжен венец", „въздишка", „констатация, отнасяща се за цялата историческа и духовна панорама на България". След него Янко Димов поздравява за новата книга поета и го определя като един от „най-талантливите и осъществени поети" от съвременниците ни.
Разговорът продължава по-свободно, но не по-малко задълбочено. Красимир Петров и Траян Колев споделят своето усещане за стихосбирката и досегашното творчество на Боян Ангелов. Деси Георгиева запява, а аз обещавам вече да скрия репортерския бележник. Но се изкушавам да споделя неудобството и руменината на поета, когато благодари за толкова многото толкова хубави думи, сякаш ги е слушал за някой друг.
Думите и духовната красота се оглеждат в чашите с вино. Вечерта си струва всеки миг и си струва да я споделя с вас.
А на 27.04. литературен салон „Люлин" ще ви срещне със сборника разкази „Бране на диви пчели" и автора му -Мюмюн Тахир. Не пропускайте!
Прочетена от 2194