Книги в аванс


Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки - Корабокрушенецът

Ивелина Петкова | 2019-10-28


В началото на 80-те години, в село Китен, на брега на Черно море, археолозите локализират останки от няколко потънали кораба в акваторията на малък залив, предвиден за изграждане на неголямо, яхтено пристанище. Подводна археологическа експедиция се заема с проучването на един от тях. Подводните разкопки не са довършени, поради липса на средства и корабът се консервира под стотици найлонови чували пълни с пясък, за до дочака по-добри времена. 

Било е ранната пролет на 1777 година, когато Капудан пашата на османския флот, Сюлейман Българина, тръгнал през мъртвите води на Черно море с една стара гемия. Първият човек на Османския флот се качил по мостика инкогнито, зачулен в стара и проста дреха от сиромашка вълна, тъкана от слугините му в Дерекьово. Никой на борда на гемията не знаел кой е тоя висок и красив мъж и какво дири на тая стара, пробита гемия и защо капитанът – християнинът Ставати, го е качил в оная пролетна, мъглива утрин. 

Отблъснаха теченията и ветровете кораба, той потъваше в протока на Босфора, а времето за плаване, уж още не беше дошло. Обаче, капитанът събра моряците си и с няколко тлъсти рушвета, дадени на ръководния състав, пришпори вдигането на платната. Потъна гемията в мъглите и бурните води на страшното море отвъд протока. Целта беше неясна, а товар нямаше. Капитанът каза, че провождат важни нареждания на Капудан пашата и трябвало да стигнат до Ахтебули, да акостират, да останат два дни и да продължат към Урдовиза, да останат, доде не се разпоредят от тамошната управа, за да вдигнат платната за Сизеболу, а после…, после ще трябва или да свърнат към Родосто на Мраморно море, или да останат колкото е необходимо. Сам, капитан Ставати не знаеше с какво се е захванал, но Капудана беше на старата му гемия и изпълняваше със сигурност важни държавни дела, та… ни можеше да се противи, ни да разпитва. Пореше корабчето му дивите води на родното море, летеше с попътните му ветрове и Ставати беше щастлив, че тоя път ще се позадържи по българския бряг, без да води тежка и изтощителна търговия. Зачуленият, висок и красив Капудан беше суров човек – така го знаеха из империята. Ставати, току го поглеждаше и се чудеше. Българин, разправяха, бил – от Родопите. Взето дете за еничарче, но пробивно, умно и думата му все по-високо се чувала. Знаеха го с ожесточените битки по всички световни морета, страшилището на султан Абдул Хамид. Без загубена битка на всички морски фронтове, а толкова млад, сякаш да нямаше трийсет години. Имал големи богатства, дворци и хареми. Земи, конаци, чифлици, хасове. Всичко трябва да е добил тоя Капудан, какво диреше в мъртвото море, зачулен като просяк, не спираше да мисли Ставати. Хранеше се сам в камбуза, не говореше с никого и само през ден-два питаше, кога ще стигнат сенките на Ахтебули. 

Старият капитан изпитваше странна жалост към тоя корав мъж с огромни изправени рамена, чиито сини очи пробиваха дупки в хоризонта от взиране. Що диреше, османският Капудан на тая счупена гемия, покрит с прост чул от Дерекьово! Морето не беше никак гостоприемно, никак доволно от ранното пролетно плаване на Ставати. Той имаше свой Господ отвъд Босфора и сутрин и вечер се шмугваше в капитанската каюта, и палеше свещи, и нареждаше молитви. Да преплава, да стигне на едно око от бреговете, да се покрие каботажно от дивото и стихийно вълнение и ниско, ниско, знаейки де са плитките рифове, да се промъкне на сигурно, по пристанищата на българите. Дните и нощите се точеха мъчителни, защото ветровете не бяха винаги в тяхната посока. Ставати се тревожеше за скоростта и реши да проговори на Капудана. Важен – не важен, да разбере каква е тая спешна работа, че да дигне платна без време от Босфора. Сюлейман Българина не беше говорил с никого вече трети ден. Та, видя на носа на гемията капитана ѝ, и му даде знак да се приближи. 

Чудна приказка споходи нашия Ставати тая нощ, а звездите над морето се бяха облещили, щото такова чудо в османския свят още никой не знаеше. Капудана, дето целия свят го знаеше като българина, тръгнал да търси майка си! Понеже османците убили баща му, кога са го взимали като момченце, майката избягала далече. Родопа била сурова планина и тя побягнала първо към полетата, стигнала Филибе, там оставила щерките си за слугини в чорбаджийски гръцки къщи, ала душата я теглела другаде. Чула, че момчето ѝ станало голям мореплавател и тръгнала към морето. Ако някой ден дойде да пали български град по бреговете, вярваше, че майчините очи ще го спрат, ще го опомнят и тя най-сетне ще го прегърне. Чул беше Капудана, на великата османска империя тая закана и беше тръгнал, да срещне тая дръзка жена, да я погледне пък… да видел как ще го спре!

Еничар не може да помни майка си! Не помни, нито топлината на утробата, нито милувката, при появата си на тоя свят. Не помни езика си, нито болката на изтръгването от изстиващите бащини ръце. Еничарят въплъщава коравата мъжка жестокост, именно защото е роден в нея и спомените от преди това се изличават по специален начин. Изличават се с безчовечност и изтезания, на които нито дете, нито възрастен, нито сам бог, няма да си спомни, от де иде и чия кръв и душа носи. 

Но младият Капудан носеше много в изтръгната си душа и Ставати успя да поговори с него в оная мъгливо-солена нощ, покачен на носа на гемията. Сюлейман знаеше такива приказки, защото в кратките мигове на тишина сред морските ветрове, старият капитан се замайваше от тоя тъмен, дълбок глас, в който разпознаваше своите светци и богове и видя тоя млад мъж, белязан. Белязан за завръщане! Белязан за любов! Но нищо от това дето видя, не му каза. 

 

Ахтебули светеше като от мрамор и злато в една пълнолунна привечер на ранната пролет на 1777 година, когато ветровете им позволиха да пуснат котвите. Моряците възторжено се застягаха за закотвяне, опъваха такелажите и основите за цели два дни на сушата в тая райска християнска обител! Капудана се зачули бързо и нетърпеливо и каза на Ставати да го придружи към конака. Минаха по кейовете през пазара, а църквиците от двете страни светеха от поклонници и понеже, тъкмо вечернята беше привършила, от тях излизаха първо жените. А християнските жени са дръзки, защото не са забулени от кърмазъто и не са скрити, а очите им – широко отворени и тия очи не крият нито красотата си, нито се свенят от нея. Имаше гордост в тия женски очи и младият Капудан – хем слисан, хем възмутен – се огледа и се спря. Спря се зачулен на чаршията пред Св. Яни и смутената му душа накара широките му рамене да се отпуснат, и сякаш му се наведе главата, а зениците – широко отворени, гледаха в тая красота. Усещаше вътре в сърцето си Капудана, че повикът на кръвта го е пратила в ада, на духовно заточение, да се положи в жертва го е повикала! Влезе навъсен в конака, където го посрещнаха като най-скъп гост, нищо че не се представи и уж беше инкогнито. Високите рамене и властните сини очи казаха всичко на валията. И тогава, в одаята при мъжете влезе една българка – открита, усмихната, направо игрива. Сякаш идваше от кръшен, весел панагир и случайно го среща, та го пита какво да донесе – кафе ли, ракия ли! Сюлейман Българина се изгуби същата нощ в очите на тая българка! Ракия не пи, но сърцето му заигра и господарският му глас притихна, а дяволите в душата му застинаха. Кераца му говореше и го разпитваше, сякаш не беше робиня, сякаш му беше равна, ала очите ѝ го приковаваха на място и той само трепереше. Трепереше цяла нощ великия Капудан на Великата Османска империя в Ахтебули от усмивката на Кераца, от движенията ѝ из одаята, докато принасяше блюда, от българската ѝ реч трепереше – звънлива, от песента, дето запя по заповед на валията, за да развесели гостите. Не стигна да попита за Райна – една горда българка от Родопа, дето дошла по тия крайбрежни земи и разправяла на целия свят, че ще спре волята на Аллаха, ако можела да го прегърне… Не попита, от страх да не я намери, но той нали затова беше тръгнал на това плаване! Но не попита, защото започна да вярва в приказките на тая Райна, че Аллах няма да има толкоз сила. Защото любовта изличава мъката и гнева и отваря сърцето за добрина, но той още не знаеше! Защото Кераца му пееше тая нощ и го гледаше право в очите, и му се смееше, и го заливаше една свидна милувка на нещо познато, нежно и слънчево. Капудана за пръв път тая нощ в Ахтебули, по пълнолуние, зачулен като страхливец, падна в нозете на любовта. 

Сутринта валията събра на чаршията цялото гражданство. Да пита някой знае ли Райна от Родопа! Събра се съвета на Ахтебули от мъжете и държавните лица, но за тая Райна не бяха чували. 

Обещал Капудана два дни на моряците почивка в Ахтебули, не знаеше къде да свърти неспокойната си душа. Трябваше да тръгне веднага към Урдовиза, защото Кераца все се навърташе в конака и изгаряше гърдите му, властваше в мислите му и той трепереше. Още не разбираше Капудана, че боговете са споходили с благословия мъжкото му сърце!

Когато настъпи нощта, тръгна към одаята на валията, да му каже, да му прати жена, па се върна. 

Отпусна големите си рамене до оджака, пълен с напращели, дебели дъбници, отпусна тялото си, почти притвори очи и я видя в съня си, па скочи и тръгна към валията да я иска, да му се яви на мига... От страстта по Кераца дяволите му се бяха пробудили!

Дива, мъжка жестокост се надигна в стомаха му, отвори вратите на одаята си, затича по стълбата като обезумяло животно и изведнъж тя изниква от едно кьоше, усмихната, малко сънена, звънко го заговоря, дали има нужда от нещо. 

Сграбчи крехките ѝ рамене, а тя се смее! Навежда се стръвнишки към лицето ѝ, а очите ѝ светят! Премята я на широките си рамене и я отнася в стаите си, а тя му шепти в ухото, че е негова! И свети тая българка както слънцето, и той се смирява, и вече може да я милва, и голото му тяло трепери до горящите дъбници, но трепери от силата ѝ, от ръцете ѝ, от устните ѝ, които шепнат, че го обича... А той безнадеждно потъва в любов каквато не знае, че може да има!

 

Преди съмване натъпка Кераца една лула с тютюн, старателно я подреди и я пална, та запушиха заедно в тишината на тъмнината. Лулата беше нейна, от някой прадядо, предавана от мъж на мъж в семейството, но сега – у нея! Украсена с християнски кръст отгоре и богато-разлистена роза – отвътре, на скришно. Пусна я, Кераца в джоба на чула преди изгрева…

На съмване Сюлейман Българина припряно вдигна платната. Зачулен с вехтия ямурлук, изтъкан от слугините му в Дерекьово, покрит, но разобличен, че е баш Капудана на цяла Османска империя и на тая стара гемия. Разнищен и разпилян, отплава бързо и неспокойно от това златно-бяло пристанище. Световете му се пресичаха в сърцето, а от сърцето световете го разкъсваха стръвнишки и вече не знаеше кой е, накъде отива и защо ще живее. Ставати го доближи и му рече: „Тая Райна, сигурно е в Урдовиза, там има от Родопа много… Там ще е!“

А Сюлейман Българина мислеше за Кераца, даже вече знаеше, че на връщане, ще я прибере при себе си и ще я позлати, и ще я направи царица, и даже и да не изправи Райна пред очите си, ще знае, че я е намерил в Кераца. Намерил се е…

Хвана тия дни в Черно море една вълна… – дълга и сякаш идваща наобратно и от дълбините, и ги задържа далече от пристана на Урдовиза цели два дни! Стояха на палубата и чакаха ветровете да ги пуснат!

И засвистя от небето и от морето една сила, и ги затегли натам, дето Ставати знаеше, че има едни подводни скали и много моряци преди него през вековете са намирали края си. И заопъваха въжетата, затеглиха платнищата в опити да избягат, но беше яростна битка – неравностойна, зловеща…

Звездите в тая нощ крепяха облещени среднощното черно небе, понеже Османският свят не знаеше още такава тъжна любовна приказка... Понеже в същата нощ Кераца едва се крепеше в лодката на валията, отнесена отвъд залива на Ахтебули и шепнеше с любовно-гневни сълзи към морето за пощада на Сюлеймановата гемия. 

След повече от двеста години, през 2000 година, подводните археологически проучвания на един незнаен средновековен кораб – гемия, бяха подновени. Трябваше да се установи конструкцията му, колко мачти има, дължина, ширина. Техническата документация беше важна за отчета пред Американския институт по морска история и археология в Тексас, който финансираше експедицията. 

Месеци наред се гмуркахме на смени, по четирима, в различни сектори на кораба с дължина 21 метра. Изкопаните дупки в сърцевината му бяха на места повече от пет метра в дълбочина от нивото на дъното. Условията бяха тежки, защото, въпреки малката дълбочина, термоклина ни смразяваше на около седем метра под повърхността, където температурата падаше до осем градуса и мозъкът блокираше, а ръцете трепереха и на дъното се гледахме тъпо, защото от колапса, забравяхме какво трябва да правим. Ден след ден вадихме находки – бали с тютюн – но не много. Дървени лъжици, паници, съдинки от камбуза – но не много! Керамични купи, медни тави и тенджери, мраморно корито, лули! Десетина лули – обичайните за периода. И още една – с кръст отвън и голяма разлистена роза отвътре, като че е скрита! Трябва да е била на капитана! Семейна ценност, предавана от мъж на мъж! Не може да е иначе…Толкова фина, изработена с прецизност и внимание, стара ще е била още при потъването… Събрахме цял експертен съвет да я разгледа и да я прецени. Правихме снимки и пращахме по имейлите, питахме, сравнявахме! По някое време идва Христина – директор тогава на Центъра по подводна археология, та тя я извади от легена с морска вода, гледа я, обръща я няколко пъти, поглежда ни с пронизителните с сини очи и каза: „Глупости ми говорите! Тая лула трябва да е дар за вричане до живот от християнска жена и ми се струва, че е дадена на неверник, но ще трябва да е бил поне паша или капудан! Обаче, какво прави на тая проста гемия, не знам!“ 



2019-10-28 | Прочетена: 36