Полъх за промяна

Книги в аванс


"Ти ме спаси" - Петя Димитрова

Петя Димитрова | 2020-04-06


Дойде и дългоочакваният ден. През нощта Ния почти не мигна, тя имаше навика да будува преди някакво важно събитие или пътуване. Това щеше да е по-различно от другите и щеше да промени спокойния ход на живота ѝ до този момент. Всички бяха на летището. Калоян тичаше около тях, приближаваше се ту към майка си, ту към нещо, което бе привлякло вниманието му. Той бързо сменяше обектите си на интерес, което бе присъщо за малко дете като него, което има много енергия и е любопитно към всичко, което го заобикаля. Пресияна пък се държеше като момиче, навлизащо в пубертета, почти винаги беше намръщена и ядосана, а най-малкото и незначително събитие провокираше появата на сълзи. Сега обаче тя имаше истински повод да бъде обидена на целия свят – най-близкото ѝ същество заминаваше и щеше да отсъства цели две седмици. Манол все още не бе почувствал липсата ѝ и се държеше най-нормално от всички, или поне се опитваше, но бе сигурен, че в момента, в който излети самолетът, стомахът му ще се свие. Сега той се опитваше да хвърля по някоя шега, за да разсее Ния, която се намираше в много странно състояние, приличащо на безтегловност. Изобщо ситуацията бе доста странна за всеки един от тях. 

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Джон отвори вратата ѝ и изчака тя да се настани в колата, която бе паркирал в една глуха уличка встрани на заведението. Ния побърза да влезе, а този кавалерски жест много ѝ допадна. Човекът, с когото се беше запознала току-що, имаше хубаво тяло. Той врътна ключа и тръгна с мръсна газ. Ния си помисли, че бе взел обещанието си да я отведе на мястото навреме прекалено сериозно. Затова тя му каза, че и да закъснее, срещата все пак ще се състои, при което Джон се засмя и я попита:

— Да не би да се страхуваш от високи скорости!?

— Не, но няма нужда да бързаш.

Джон си помисли, че в колата му се е озовало едно красиво и невинно момиченце и на него му се прииска да ѝ покаже целия свят. В колата и двамата бяха много мълчаливи – Джон бе съсредоточен в пътя, а Ния си мислеше за предстоящата среща. Обещанието бе спазено. Пет минути преди уречения час Ния се намираше пред огромната сграда, в която се помещаваше американското издателство. Когато Джон изключи двигателя, Ния обърна глава към него и му каза:

— Благодаря ти! Ти ме спаси!

— Няма защо. Ти също ме спаси – Ния нямаше време да разгадава смисъла на последните му думи, защото времето напредваше и се запъти към входа на сградата. Джон се наведе и се показа малка част от главата си през отворения прозорец и Ния чу зад себе си думите:

— Успех, Ния! – тя не се обърна, но чу отново гласът му да казва:

— Ще пием ли пак кафе? – тя вече бе пред входната врата, извърна главата си и му отговори почти в движение:

— Не знам... – обърна се и се изгуби сред тълпата. 

 Джон се засмя, запали отново колата и потегли.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
В България часът бе около 8 вечерта. Манол и децата вече бяха на летището и чакаха да се върне най-важният и сплотяващ елемент в семейството им. Преди полета се бяха чули и тя им каза кога ще пристигне. Децата вече нямаха търпение да видят майка си, а Манол – своята любима. Той се опитваше да не показва емоции, но малките бяха превъзбудени. Пресияна постоянно питаше колко още остава, а Калоян сновеше безразборно в залата за чакащите. Най-накрая дойде дългоочакваният момент, в който съобщиха номера на полета. Манол и децата се наредиха в редица и зачакаха Ния като войници, приветстващи своя генерал. 
От тунела започнаха да излизат хора. Детските очички трескаво търсеха тези на майка им и заничаха през силуетите на високите хора, които бяха около тях. Манол стъпваше на пръсти от нетърпение да целуне съпругата си. И тя се появи. Движеше се бързо, дърпайки куфара след себе си. Тя също търсеше с поглед насъбралата се тълпа и се опитваше да разпознае любимите хора. Манол пръв я забеляза:
— Ния! – тя се обърна по посока на познатия глас, усмихна се широко и се затича. Пресияна и Калоян също я забелязаха и извикаха почти в един глас:
— Мамо! 
Ния силно ги прегърна. Не успя да обхване и тримата и затова взе първо Калоян, после целуна Пресияна и най-накрая прегърна нежно Манол. Този момент бе чакан от всички в продължение на две седмици. Нямаха търпение да се върнат вкъщи в пълен състав и вече вървяха към изхода, прегърнати и щастливи. Калоян се страхуваше да пусне майка си, да не би тя да реши отново да замине и силно държеше ръката ѝ. Манол бе взел куфара ѝ с една ръка и се опитваше да се домогне до жена си, но децата така я бяха окупирали, че опитите му останаха неуспешни. Пазеха я като скъпа крепост, която щяха да бранят цял живот. Ния успя само да промълви, че много са ѝ липсвали.
Манол бе приготвил вкусна вечеря като за специален гост. Когато Ния прекрачи прага на дома си, тя усети аромата на домашно приготвена храна. Погледна Манол, а той с нескрито задоволство каза:
— Какво? И аз мога да правя някои неща.
И така, вече пълното и сплотено семейство се запъти към кухнята. В средата на масата имаше свещ, която Манол побърза да запали, около нея бяха подредени чиниите, във фурната чинно и спокойно чакаше своята поява едно парче добре изпечено месо, а салатата само трябваше да бъде подправена. 
— Много добре си се справил! – възкликна Ния.
— Още нищо не си видяла! – при тези думи Манол отвори хладилника и извади бутилка добре изстудено бяло вино. Сипа в двете предварително подготвени чаши и подаде едната на съпругата си. Двамата се чукнаха:
— Добре дошла!
— Благодаря! – Ния отпи глътка вино и се почувства доволна и благодарна, че отново е вкъщи при любимите хора. 
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Този път на летището беше сама. Този момент бе само неин. Когато стъпи на американска земя, я споходи познато усещане. Бе по-близо до Джон и неговия свят. Беше се замислила толкова дълбоко, че усети как някой да я бута. Залитна, но не успя да падне. Чу някакво извинение, но не му обърна внимание. На летището имаше много хора и всеки бързаше за някъде. Запъти се към метрото, но преди това попита няколко души за посоката и адреса, на който трябваше да пристигне. Затрудни се малко в намирането на апартамента на Джон. Той я беше водил там, когато навън вече беше тъмно. Все пак успя да го намери. Изкачи се по познатите стълби и повдигна саксията – някак знаеше, че ключът трябваше да бъде там. Още в началото се беше учудила на спокойствието на Джон да оставя на видно място важни неща. Но той ѝ беше отговорил, че хората с престъпни намерения никога не се сещат да проверят на най-очевидните места за криене. 
Отключи вратата чак на третия път – ръцете ѝ трепереха от вълнение. Усети познат аромат и инстинктивно извърна поглед към закачалката, на която висеше униформата му. Сега там беше празно и самотно. Прекалено много спомени имаше тук и това я развълнува. Насочи се към дневната и очите ѝ попаднаха на картините по стените. Знаеше, че те бяха причината Джон да я покани тук. Мина покрай всяка, плъзвайки ръка по стената. Продължи към малката стаичка, която беше пригодил за ателие и влезе вътре. Там трябваше да има нещо нейно, което тогава все още не беше довършено. Този път обаче бялото платно липсваше и пред нея се разкри портрет. Нейният портрет. Струваше ѝ се, че я бе нарисувал по-красива, отколкото е. Имаше доста реални елементи, като например леките трапчинки, които се появяваха на лицето ѝ, докато се усмихваше. Дори беше забелязал и пресъздал едно малко петънце на бузата ѝ, което беше във формата на сърце. Изобщо не подозираше, че беше изучил лицето ѝ в най-малките подробности. Беше завършил портрета в нощта преди да замине. 
Ния седна на пода до статива и тогава забеляза белия плик. Имаше чувството, че Джон бе предвидил всеки неин ход и бе знаел какво ще направи. Взе плика, но не го отвори веднага. Подържа го в ръце, за да събере сили. После го отвори и зачете: 

Имало едно време едно момиче и едно момче. Момчето било изгубено в този огромен и бездуховен свят. А момичето било една загадка. Всичко, което правело, било една съвършена загадка. Един ден това момиче и това момче се срещнали съвсем случайно. А може би не. Момчето било запленено от момичето в мига, в който я зърнало. Не знам какво направила тя с него, защото всичко около нея било една тайна. С времето между тях растяла една целувка и двамата чакали да узрее, за да я откъснат. И когато го направили, тя била толкова сладка, че превърнала момента в изключително преживяване. Момчето решило да покаже на момичето своята бърлога. Там то се чувствало най-добре. Момичето било пленено от мястото. В него имало много изкуство, което излизало от душата на момчето. То поискало да нарисува момичето, защото в очите му тя била мадона, която заслужавала да бъде увековечена. И го направило. Надявало се момичето да хареса портрета, защото бил направен с много любов. Момчето и момичето прекарали една незабравима нощ, която винаги ще остане в спомените на момчето. Но дошъл лошият дух и отвлякъл момчето в тъмните дебри на царството си и то никога повече не се върнало. И тук приказката свършва. 
Ния, не мога да ти опиша колко много искам да те видя поне още веднъж, но ако четеш това писмо, значи с мен се е случило най-лошото. Знам, че дадох обещание на теб и на родителите си да се върна жив и здрав. Но аз отивам на война, а знаеш какво се случва на война. Хора умират. Аз си избрах този път и не съжалявам. Съжалявам само за едно – че няма да мога да те видя отново. Онази сутрин в кафенето имах нужда от доста смелост, за да те заговоря. А си мислех, че службата ме е направила корав. Но знаех, че ще съжалявам цял живот, ако не го направя. Радвам се, че те срещнах. Ти даде нов смисъл на дните ми. Любовта ми се случи! Благодарение на теб. Затова винаги ще те обичам! Липсваш ми!
P.S. Не знаех какво е да обичаш някого с цялото си сърце. Не очаквах, че любовта е толкова окриляваща, но и така болезнена. Не знаех, че дава на хората смелост и дързост за сто човека, че ги променя по такъв невероятен начин. Накара ме да повярвам отново в живота. В известен смисъл ти ме спаси от самия мен. Благодарение на теб аз станах друг човек, Ния! Щях да умра, без да съм изпитал най-важното чувство в живота си. Сега... сега, когато вече не съм между живите, мога само да бъда благодарен на Бог, че те срещнах! Повярвах в живота и в любовта малко преди да ги изгубя безвъзвратно. Искам да ти кажа, че си струваше. Всяка една секунда, прекарана с теб си струваше. Обичам те!

Ния притисна листа към гърдите си и започна да плаче. Прекара нощта в апартамента. Искаше ѝ се да бъде сред неговите вещи по-дълго време. Облече една негова тениска, която ѝ беше доста голяма, но така го чувстваше по-близък. Разгледа детайлно всички картини на Джон и установи, че са били отражение на душевността му през различните периоди от живота му. Видя един пейзаж на бурно море и надвиснало над него сиво и мрачно небе. А в средата бе позициониран кораб, който едва удържаше на силата и мощта на огромните вълни. Корабът застрашително се бе наклонил на една страна. Цветовете бяха предимно тъмни и Ния направи извода, че Джон трябва да е бил в емоционална дупка, от която после е излязъл, защото до нея имаше една съвсем различна картина. Тя изобразяваше невероятно красив пейзаж, който обаче ѝ се стори познат. След като помисли малко, видя, че това е мястото, на което той я заведе на пикник. Тя видя цветното храстче и масичката със столчетата. Видя и малката рекичка, която криволичеше спокойно между високите дървета, описвайки неравни хаотични линии. Видя и мястото, където Джон я целуна. Явно това място бе специално за него и се почувства поласкана, че го е споделил с нея. Тя погали с ръка повърхността на картината и продължи да разглежда. Погледът ѝ срещна портрета на една жена с мургава кожа, която ѝ заприлича на непознатата циганка, предсказала им някои неща. Изумително, но повечето от предсказанията ѝ се случваха. Джон вече го нямаше, а тя преживяваше криза на душата, криза, която за момента не знаеше как да преодолее. Погледът ѝ се върна върху портрета на циганката, която държеше в ръка запалена цигара, вените по ръцете ѝ отчетливо изпъкваха заради слабото телосложение, а лицето ѝ бе изпъстрено с бръчки, всяка от които бе старателно изрисувана от художника. Косата ѝ бе свита в червена забрадка, а от ушите ѝ висяха големи кръгли златни обеци. На Ния ѝ се стори, че жената помръдва устни и реши, че умората си казва думата. Запъти се към спалнята и се отпусна в леглото. Спомни си какво беше казал той за тази стая. Тя се сгуши измежду възглавниците, зави се почти през глава и заспа. 
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
В следващите дни и месеци Ния се опита да се върне към нормалния си живот. При всяка възможност казваше на Манол, че го обича. Показваше тази любов и на децата си. Те не бяха усетили много от случилото се през изминалата година. Двамата родители се постараха добре това да не стане, защото децата не трябваше да се обременяват с проблемите на възрастните. Отношенията между хората са сложно нещо и само възрастните трябваше да участват в разрешаването им. А дали успяха да го направят, щеше да покаже времето. 
Моментите, в които Ния си мислеше за Джон не бяха никак малко. Това бяха моменти на самовглъбяване, моменти, в които тя оставаше сама със себе си. Тогава го виждаше сякаш жив – как се усмихва, как я говори, как я поглежда. Мъртвите умират чак когато забравим за тях. Те остават да живеят след смъртта си само в мислите на хората, които ги обичат. 
Една сълза се търкулваше по скулата ѝ, а тя я оставяше да изсъхне, защото не искаше да прогони чудното видение в съзнанието си. Но Ния бе стъпила здраво на земята и знаеше, че тази щеше да остане просто спомен. А тя трябваше да се отдаде на съпруга и на децата си. 
Може ли едновременно да обичаме двама?!
Ния и Манол са  типични представители на средностатистическото българско семейство.  Създали с любов две прекрасни деца, те се чувстват приковани от недостига на средства в малкия град.  Заминават за София, където и двамата успяват да се устроят добре, благодарение на своите способности. Неочаквано Ния получава предложение от издателството, в което работи, да замине за САЩ.  Пътуване, което ще преобърне съдбата ѝ. Там тя среща чаровният и наперен американец  Джон, който тотално обърква чувствата ѝ и тя все по-често започва да се пита дали е възможно да обича двама мъже едновременно.  Истински влюбени в нея, и двамата имат своите достойнства. Но кого ще избере Ния и дали изборът ѝ няма да бъде улеснен от жестоката  съдба?  А именно съдбата е тази, която  подлага цялото ѝ съществуване на изпитание и го  превръща в емоционално пътуване, от което  връщане назад няма.


2020-04-06 | Прочетена: 156