Яна Радилова - из романа "Последен щрих"

Яна Радилова


***

Когато го направих за първи път, навън беше пролет, но в къщата се разнасяше миризма на презрели ябълки. Това не беше невинното ухание на майски цвят, нито съблазнителният аромат на сочен есенен плод. Всички стени и мебели ми миришеха на спотаена, сладка скръб. Дори и след години, когато се връщах в дома на моите родители в село Големани, аз не спирах да се чудя защо тези ябълки, оцелели и непокътнати през студените месеци, напролет пръскаха толкова ароматна и обаятелна тъга. 

Но понякога, когато събличах пижамата си и оставах само по спомени, аз се сещах, че с ябълките си приличаме. Закъснели да доставят удоволствие през есента, те събираха в себе си толкова много сок и несподелена обич, че след дългото криене те се разливаха и най-накрая напомняха на света за своето присъствие. Нещо подобно се случи и с мен. Но природата си има своите правила: когато сезонът ти отмине, кожата ти се сбръчква, а вкусът ти започва да горчи, независимо дали си човек или ябълка.

Подобни мисли и ухания кръжат над мен и днес, когато отново съм без близките си в село Големани. Вече седми ден дъждът е необичайно щедър и топъл и с непривично постоянство къпе прозорците на изоставените къщи. Овошките са неприлично настръхнали под дланите на април, а корените им жадно всмукват последните капки от погребаните спомени. И макар че улиците са отегчени до смърт от дългогодишното безлюдие, въздухът е наситен с предчувствие за възкресение, за някакво магическо прераждане, което би могло да превърне и най-пустите души в пристанище на светли помисли. Но с присъщата за епохата си подозрителност, аз не вярвам на пролетните обещания, нито на празничните дни, които внасят краткотрайна суета, но след това си тръгват и оставят още по-дълбока празнота.

Може би заради това, вместо да протегна длани към ябълковото дръвче на двора, аз съм стиснала четката с вцепенени пръсти и обмислям следващия щрих на новия си портрет. Вече нарисувах острите ъгълчета на очите му и направих зениците му да изглеждат толкова разширени, сякаш са на котка, която абсорбира оскъдната светлина сред вездесъщия мрак. В продължение на няколко денонощия бях работила върху тях почти без прекъсване. Това е специална поръчка за специален клиент. Всички инструменти, с които разполагах - четки, бои и напрегнати пръсти - се съюзиха, за да "съживят" момчето от един чужд спомен.

 

***

- Странно е как уж вече ме няма в реалния живот, а продължавам да те дразня с присъствието си, нали?

- "Няма" е относително понятие", казвам почти неволно, без дори самата аз да осъзнавам смисъла, който влагам в това твърдение.

Всъщност, аз съм толкова свикнала с цялото "нямане", че е почти невъзможно да си представя, че има нещо плътно, осезаемо и непреходно в живота ми. Дори и картините ми си тръгват от мен в деня, в който ги предавам на моя клиент. Рисувам, разливам сока, който се е натрупал във вените ми и умирам. Всеки портрет е малка смърт, защото му отдавам част от себе си. И с всяко последваща творба, аз съм все по-малка и слаба, все по-невидима за този странен свят...

Когато приех работата като "художник под прикритие" и направих първата си поръчка, аз бях убедена, че няма да се повтори. Ръцете ми плахо докосваха празния лист и се срамуваха да го изцапат. Трябваше да оскверня тази чистота, да очерня бялото, да изтръгна девствената нежност, която струеше от все още ненарисуваната картина. 

Самата аз бях девствена в това. Умът ми повтаряше, че трябва да се държа като професионалист, но пръстите бяха вцепенени. Очите ми сега се взираха в бялото със страх и отвращение от предстоящата трансформация.

После изпаднах в невменяемост. Рисувах толкова бързо и нахъсано, сякаш някой друг управляваше четката ми. В началото лицето беше толкова бяло, че тази мъртвешка бледност ме стряскаше. Нетърпеливо започнах да напластявам с леко по-тъмни цветове, предимно върху бузите и врата. Челото си остана бяло, сякаш целунато от светлината, която падаше директно върху него.

Рисувах в несвяст цяла нощ, но на сутринта още не бях готова. Толкова ми се искаше да оставя картината по детски наивна. Но това не беше правилно - не и според клиента ми, който искаше да си спомня за болезненото чувство на липса всеки път, когато я погледне. Не е лесно преждевременно да отнемеш щастието на едно дете, макар и само с четката върху белия лист. А от мен се изискваше да натоваря картината с ужасяващо предчувствие за надвиснала заплаха. Да намекна за нещо лошо, което може и да не се е случило, но е достатъчно грозно, за да превърне творбата в отблъскваща и гнила.

 

Из „Последният щрих“



2021-01-16 | Прочетена: 221