Не е трудно да си представиш интелектуалеца - с рядка прошарена брада и виснали алкохолни торбички под очите, застанал пред огледалото, с гузна усмивка да изразява покаянието си: „Нима погубих човека! Съжалявам!”, а в очите му - блясъкът на тържеството, че е по-силният, че е прегазил като гъсеница онова слабо същество, което се е смятало за големия писател, но е доказало своята посредственост, като не е издържало физически на този свят, който е само за силните.
Не е трудно да си представиш смуглото момиченце в кафенето на някой мол, между тумба съмишленици и приятели, което с гузна усмивка изразява покаянието си: „Нима погубих човека! Съжалявам!”, а мисълта, че го е направила неволно именно тя, понеже не си знае силата – най-вече духовната – изпълва очите й с блясъка на тържеството.
Не е трудно да си представиш още сума подобни персонажи, които съжаляват, разбира се - за нещо, за което даже нямат кой знае каква вина, но им е приятно да я почувстват, защото тя – вината, де, тежкият им грях, чеше самолюбието им, кара ги да се чувстват значими.
По-трудно е да си представиш нещастника, за когото иде реч.
Той е всеприсъствен, той е дух и тревожно чувство, има го в гърдите на всеки автор борещ се за успех, и на всеки човек, търсещ своето място под слънцето. Носим го в себе си, откриваме го и разпознаваме често в други хора, като които не искаме да бъдем, а като които дълбоко в себе си често сме.
Това са неуспешните. Провалените. Тези, на които не им е останало нищо друго, освен като торни бръмбари да бутат остатъка от жалкия си живот…
Добре че ги има, де. За урок и назидание. И да ни дадат възможност да проявим малко лицемерие, което ще ни издигне в очите на хората, че и в своите собствени. Тъй, де: не струва нищо да проявим съжаление, съчувствие; да ги утешим, да им кажем, че не са прави и да им дадем някой друг духовен съвет (нищо, че не са го търсили) – все приятни начини за чесане на Его-то.
Да, този образ си ни е доста познат, но пак ще напиша: най-трудно е да си го представим, защото чертите му тъй са се слели с всичко упадъчно, че изглежда ги няма, този човек (или състояние) е самото безличие.
И за да улесня представите ви, ще кажа – представете си мен. Знам, че появата ми разочарова много хипотетичните образи, с които започнах писанието си, облекчи други хора, които са се разтревожили за мен. Факт е – жив съм все още. И огорчен. По-огорчен от всякога!
Но и мъничко горд от себе си. Не от това, че съм се мамил над четиридесет години, а от това, че осъзнах колко силно съм обичал своята измама. Колко съм й бил отдаден в любовта си, а тази любов доказва, че макар пропиляващ живота си в измама, истински съм живял.
Случи се тъй, че получих инфаркт, доста тежък. Докато ме караха в интензивното, за да не мисля и да не приема колко сериозно е положението ми, си направих селфи и го пуснах във фейсбук. То селфитата са най-вече за това – за да не мисли човек и да не съзнава сериозността на положението си... Но защо съм се заблуждавал, че фейсбук може да бъде и за нещо друго, освен – да не мислиш и да не съзнаваш сериозността на положението си...
Стана ми драго, над сто окуражаващи ме отговора.
Изписването ми обаче съвпадна с излизането на резултатите от конкурса „Любима българска книга – 2016”. Единственият критерий – да бъде одобрена от повече читатели. Участвах в този конкурс с моя книга. Не съм се надявал да е сред първите в класирането. По много причини, нито една от тях - свързана с качеството на работата ми. Не очаквах обаче книгата да не си намери място ИЗОБЩО в класацията. Все пак – интересен сюжет, самобитна картина, сигурно и други качества има, които няма как като автор да забележа. Факт! Книгата я няма в класацията.
Приятелите ми, които продължаваха да ме окуражават „да проявя сила” и така нататък в тежкото здравословно изпитание, оцениха книгата ми точно толкова високо, колкото преди години едни "елитни" автори оцениха „Бъг във времето” в един друг конкурс за нов български роман. Аналогичен на „високите ми постижения” в тези конкурси е и рейтингът ми в гудрийдс. И изобщо... Да, разбира се, трябва да съм над тези неща. Да, разбира се, един писател не пише заради това... Но тези „дребнави суети” продават книгите ми, а от продажбата зависи ще излезе ли следващата. Тези „дребнави суети” са ЕДИНСТВЕНОТО КАТЕГОРИЧНО РЕШЕНИЕ НА ВРЕМЕТО има ли място за мен в българския литературен живот или няма.
Отговорът за мен е следният: живея като литературен герой, но място за мен в литературния живот няма.
И всички тези мисли, а и много повече, преминаха през главата ми за една-единствена минута - докато четях как едни приятели се радваха на резултатите от конкурса, други го ругаеха и най-интересното – имаше и такива, каквито правеха и едното, и другото. А аз продължавах да получавам отзиви под снимката ми в интензивното в кардиохирургията. Докато пак не почувствах онова свиване в гърдите. И макар че преди часове бях изписан и трябваше да се радвам на живота... стана ми мрачно, много мрачно. И разбрах същественото: продължа ли да търся читателя си както съм го търсил до сега, само ще умра, без да го открия.
За момента обществото категорично оцени живота ми така: Най-същественото, което съм сторил през тези четиридесет и седем години е да получа инфаркт!
Последното, което можете да очаквате от мен, е съвет как да станете успешни автори!
Как можете да се провалите? Е, гледайте ме – учете се!
Прочетена от 845