Аз съм жената, която съм, благодарение на всички онези жени, чиято кръв тече в жилите ми. Не, тук не става въпрос за родолюбие и не следват обяснения какво ме прави горда българка и пазителка на рода и корените. На 8 март изпитвам непреодолимото желание да разкажа за чисто човешкия пример на жените, в чието обкръжение съм израснала.
Ясно помня баба си, майката на моя баща, която ми обясняваше, че ревността и завистта между децата нямат място в едно семейство. За възрастните сме като пръстите на ръката – който и да се удари, болката е еднаква. Същата тази жена ме учеше с делата си, че любовта към децата е безусловна. До тях сме, за да им помогнем да станат, когато са паднали, а не да ги корим за невниманието. Любов в най-чистата форма.
Не съм забравила и другата си баба, която през цялото време, в което я познавах, беше прикована на легло. Трудно ми беше да си я представя млада и пълна с енергия – как тича по петите на майка ми или върви гордо наперена до красивия ми дядо. През всички години, в които светът ѝ беше ясно очертан от рамката на прозореца, тя не си позволи гласно да се вайка и самосъжалява. Напротив, радваше се на врабчетата, за кратко кацнали на перваза, и на няколкото клончета, които се разлистваха току пред стъклото напролет. Тя ме научи на благодарност и смирение.
Най-отчетливо обаче се разпознавам като продължение на майка си – онази горда жена, за която беше въпрос на чест да се справи с всичко. И успяваше. Еднакво добре промиваше раните на двете си момчета и връзваше панделки на момичето си. Работеше, грижеше се за себе си и за семейството. Тя ми показа, че усещането за дом не идва от лукса и отсъствието на лишения, а от присъствието на силна женска енергия, която допълва мъжката, за да се поставят основите на нещо, което далеч минава физическите измерения. Майка ми е човекът, който утвърди вярата ми, че да бъдеш жена е предизвикателство, отговорност, но и благословия.
Какво ни остава, скъпи дами, освен да имаме мъдростта да не забравяме уроците и търпението да следваме примерите? Отговорът ми е следният: всяка от нас е потомка, но и пионер. Нека създаваме прецеденти и оставяме след себе си своите интерпретации на казуса „Какво е да бъдеш жена“.
Прочетена от 820
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата