Гайтани вежди, снага топола

Днеска викам да си поприказваме за поезиата. Щом сте тука, сигурно обичате стиховете. И ка да ги не обичате, като они се нижат из струнете на душата като песна. И я обичам да чета стихове, па, и да ги пишем. Кога чета, нещо у мене пририпва. А кога пишем поезиа, направо се разтапям и летим кади некво друго измерение. И ако ме питате кое е това измерение, я че ви речем, че немам никаква идея, некаде у некъв приказен свет, кой си почива негде у душата ми.

Седим и си мислим, че ората кои са докоснати от римите, имат многу голема душа, сакат или са сакали като минички да летат из облацете, чустват се слободни и леки като перушиняк, ама и много им тегне на сръцето. Боли ги от лошотиата, коя оди из ората. Оти когато некой срещне некага с по-фина душица, он сака да му се подиграва и да го обиди. Кога на тоа добър човек му стане болно, лошиат се усмирява. Те такиви са - чуствени и раними тиа кои обичат римите. Такава съм и я и ората кои ме четат.

Неслучайно удругиден че има и световен ден на таа поезиа. Големете авторе пръви са усетили тоа велик душевен свет. Толко годин са живеле с римите и са ни оставиле и на назе от таа убост. И е редно да си има и она празник.

Интересно е, че некой път четеш цел роман от много листи, ама нищо не моеш да усетиш. А понекага четири реда те пращат на небето или те завират у миша дупка. Па, почнеш да се усмихваш, да лъщиш или да ревеш, като попарен. Те това е поезиата. Она стига негде длибоко у душата, пипа с тенки пръсте , гали или сече със сатър.

Само един стих мое да ти дръжи ситка цел ден, па, и месеци, ако тоа стих засега неква част от живота ти, случка или неква либоф, коя ти е донесла многу мъка.

Понекага един стих мое да ти припомни, че може и да ревеш, ако си заборавил и слъзите. Они мое да са се скутали длибоко, но римите ги отприщват и като ръгне да тече, та цела река слъзи и сополи. Па, това е много убаво, що ако дръжите емоциите си у вазе, че страдате повече. А послем, след като сте поревали убаво, че усетите една лекота. Че сте се освободили от неква стара болка, или че сте се запълнеле с либоф. Те, това е то поезиата - нещо миничко - сбираш у шепа думичките, а изпълва целиат ти свет.

Другото важно нещо на поезиата е, че она остава непреходна. Не се губи из времето. Она носи голема мъдрост, коя се тачи и носи из поколение у поколение.

Това е засъга от мене. СБогом и четете римите, що они че ви научат на либоф и ка да разбирате света у себе си.

 

Прочетена от 855

Биография
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи……
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Без(д)умие
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси