Гайтани вежди, снага топола

За смърта, живота и чакането между тях

Поредица: ""

Чакането...

Онзи момент между „вчера” и „вдругиден”.

Вечно забързани и неприлично нещастни; безизразно загледани в сивотата, която надничаше иззад витрината, подканвайки ни да се приближим още малко само, и само, за да ни погълне в оная черна дупка, която оставяше след себе си нищо друго, но тишина.

Сладко-нагарчащо чакане с лек привкус на морска сол. Усещане, което взривяваше сетивата, разпръсвайки ги на милиарди съставни части из Вселената.

 

“Пиша, за да разбера тайната на човешкото същество и най – вече противоречията на човешката природа, и начина, по който могат да се преодолеят. Пиша, за да премина собствените си граници, да ги преодолея, да открия какво точно е скрито в моя мозък и в моята душа.”, казва Матей Вишниек за постановката си „Какво да правим с виолончелото?”

Постановка, която разглежда „свещената тема на абсурдната драма. Чакането.”, Николай Поляков.

Тема, която като котва легна в съзнанието ми и като неспокойни вълни ме подбутна за следващите ми редове.

Редове, които малко напомняха за петте етапа на скръбта, но бяха коренно различна тяхна версия, а именно:

 

Времето...

С него сме в една непрестанна надпревара; вечна борба за надмощие и оцеляване. Никога не е достатъчно или винаги се протаква прекалено дълго; винаги се изнизва бързо между пръстите и никога не е там, когато трябва да бъде. Не е враг, но не е и приятел, и никога, никога не стига за каквото и да било...

Толкова непредсказуемо и относително; неприлично забързано за тези, които се опитват да го задържат, и непоносимо бавно за онези, които са нетърпеливи да отмине.

Отдалечаващо те от най - съкровените ти мечти и желания, и приближаващо те почти със скоростта на светлината към неизбежната гибел на едно „Утре”, което никога няма да изгрее.

Предвестник на лошо време; углошителна тишина, предвождана от виковете на неслучвания и несбъдвания, съпроводени от властващия над всичко Хаос.

Крадец на усмивки, прегръдки и целувки, на щастливи, споделени мигове.

Крадец на нежности, любов и време...

 

Смъртта...

Бърза и неочаквана или точно обратното - бавна, и болезнена и толкова грозна, и страшна, че никой не смееше да се вгледа в нея...

 

Животът...

Устрем, търсене, надежда; възходи, падения, катастрофи и... Любов (безумна, усмихната, разплакана, нежна, и болезнена, но истинска, човешка).

Любов, за която си струва да живееш. Такава, за която си заслужава да умреш.

Относителна, неясна и фантастична; чиста, натурална, и нелогична.

 

Щастието...

Най - голямата борба в живота, за което местим планини, бием се с великани и изпиваме океани. И всичкото това само заради две очи...

Щастие, което се пръсва на атоми и се превръща в огромна, черна, всепоглъщаща празнина. Самота, която те раздробява и те довежда до отказ от съществуване...

 

Болката...

Онова остро усещане за предателство, самота, изневяра, неразбиране и загуба. Тя е толкова силна и пареща понякога, че изтръпваш под нея парализиран за всичко друго около теб.

Ото Киш е описал болката и щастието в една кратка, но достатъчно силна мисъл - "Щастието е, когато получаваш много, а болката, когато всичко това ти бъде отнето. Повече не искам щастие, защото някога много ще ме заболи."

И въпреки това, човешките същества сме способни да изтърпим и най - пронизващата болка, за да се издигнем после пречистени от пепелта, като феникси, за един нов, по - щастлив живот.

 

Тъй като сме човешки създания и имаме душа, то болката ни е много присъщо състояние. Антон Чехов описва болката така: "Странно нещо е душата. Никой не знае къде се намира, но всеки знае как боли."

А когато те заболи значи имаш душа, независимо от местоположението й...

Болката е сила. Тя е присъща и на добрия, и на лошия. Единственото, по което се различават хората е как излизат от нея. Едни оставят тежки следи и си мислят, че като наранят, след като са били наранени, ще получат възмездие. Други кротко се изправят и съграждат живота си отначало, правейки го жив огън.

И в един прекрасен ден, който може, и да е зимен, осъзнаваш, че всичко, което трябва да направиш е да оставиш болката ти да те залее. Не да й позволиш да те превземе, а просто да я оставиш да измине предначертания за нея път...

 

И както великият Елин Пелин е написал: "Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце. Затова не се поддавайте на болката, колкото и силна да е тя. Тя, както злото, което води след себе си добро, води неминуемо след себе си щастие, което напълно сте си заслужили!", "Гераците"

Прочетена от 764

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Десислава и други любови
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси