Чакането...
Онзи момент между „вчера” и „вдругиден”.
Вечно забързани и неприлично нещастни; безизразно загледани в сивотата, която надничаше иззад витрината, подканвайки ни да се приближим още малко само, и само, за да ни погълне в оная черна дупка, която оставяше след себе си нищо друго, но тишина.
Сладко-нагарчащо чакане с лек привкус на морска сол. Усещане, което взривяваше сетивата, разпръсвайки ги на милиарди съставни части из Вселената.
“Пиша, за да разбера тайната на човешкото същество и най – вече противоречията на човешката природа, и начина, по който могат да се преодолеят. Пиша, за да премина собствените си граници, да ги преодолея, да открия какво точно е скрито в моя мозък и в моята душа.”, казва Матей Вишниек за постановката си „Какво да правим с виолончелото?”
Постановка, която разглежда „свещената тема на абсурдната драма. Чакането.”, Николай Поляков.
Тема, която като котва легна в съзнанието ми и като неспокойни вълни ме подбутна за следващите ми редове.
Редове, които малко напомняха за петте етапа на скръбта, но бяха коренно различна тяхна версия, а именно:
Времето...
С него сме в една непрестанна надпревара; вечна борба за надмощие и оцеляване. Никога не е достатъчно или винаги се протаква прекалено дълго; винаги се изнизва бързо между пръстите и никога не е там, когато трябва да бъде. Не е враг, но не е и приятел, и никога, никога не стига за каквото и да било...
Толкова непредсказуемо и относително; неприлично забързано за тези, които се опитват да го задържат, и непоносимо бавно за онези, които са нетърпеливи да отмине.
Отдалечаващо те от най - съкровените ти мечти и желания, и приближаващо те почти със скоростта на светлината към неизбежната гибел на едно „Утре”, което никога няма да изгрее.
Предвестник на лошо време; углошителна тишина, предвождана от виковете на неслучвания и несбъдвания, съпроводени от властващия над всичко Хаос.
Крадец на усмивки, прегръдки и целувки, на щастливи, споделени мигове.
Крадец на нежности, любов и време...
Смъртта...
Бърза и неочаквана или точно обратното - бавна, и болезнена и толкова грозна, и страшна, че никой не смееше да се вгледа в нея...
Животът...
Устрем, търсене, надежда; възходи, падения, катастрофи и... Любов (безумна, усмихната, разплакана, нежна, и болезнена, но истинска, човешка).
Любов, за която си струва да живееш. Такава, за която си заслужава да умреш.
Относителна, неясна и фантастична; чиста, натурална, и нелогична.
Щастието...
Най - голямата борба в живота, за което местим планини, бием се с великани и изпиваме океани. И всичкото това само заради две очи...
Щастие, което се пръсва на атоми и се превръща в огромна, черна, всепоглъщаща празнина. Самота, която те раздробява и те довежда до отказ от съществуване...
Болката...
Онова остро усещане за предателство, самота, изневяра, неразбиране и загуба. Тя е толкова силна и пареща понякога, че изтръпваш под нея парализиран за всичко друго около теб.
Ото Киш е описал болката и щастието в една кратка, но достатъчно силна мисъл - "Щастието е, когато получаваш много, а болката, когато всичко това ти бъде отнето. Повече не искам щастие, защото някога много ще ме заболи."
И въпреки това, човешките същества сме способни да изтърпим и най - пронизващата болка, за да се издигнем после пречистени от пепелта, като феникси, за един нов, по - щастлив живот.
Тъй като сме човешки създания и имаме душа, то болката ни е много присъщо състояние. Антон Чехов описва болката така: "Странно нещо е душата. Никой не знае къде се намира, но всеки знае как боли."
А когато те заболи значи имаш душа, независимо от местоположението й...
Болката е сила. Тя е присъща и на добрия, и на лошия. Единственото, по което се различават хората е как излизат от нея. Едни оставят тежки следи и си мислят, че като наранят, след като са били наранени, ще получат възмездие. Други кротко се изправят и съграждат живота си отначало, правейки го жив огън.
И в един прекрасен ден, който може, и да е зимен, осъзнаваш, че всичко, което трябва да направиш е да оставиш болката ти да те залее. Не да й позволиш да те превземе, а просто да я оставиш да измине предначертания за нея път...
И както великият Елин Пелин е написал: "Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце. Затова не се поддавайте на болката, колкото и силна да е тя. Тя, както злото, което води след себе си добро, води неминуемо след себе си щастие, което напълно сте си заслужили!", "Гераците"
Прочетена от 764