„Тъкмо в този миг на прага на църквата се появи вдовицата; носеше черен чембер и се кръстеше.
— Мръсница! Пачавра! Убийца! — разнесоха се викове на площада. — Има и лице да се покаже на туй отгоре! Дръжте я, бре, тя посрами селото ни!
Едни хукнаха заедно с полския надолу към църквата, други, отвисоко, я замерваха с камъни. Един камък я удари в рамото. Вдовицата нададе вик, закри лицето си с ръце, спусна се да бяга, приведена. Ала момците бяха вече стигнали пред портата на църквата и Манолакас бе измъкнал ножа.
Вдовицата отстъпи назад, като пищеше, сви се на две и се затича, залитайки, да се вмъкне в църквата. Но там на прага беше застанал, мълчалив, старият Маврандонис, с разперени ръце, опрени на рамката на вратата.
Вдовицата отскочи вляво, спусна се и обгърна големия кипарис сред двора. Един камък изсвистя във въздуха, улучи я в главата, падна черният чембер, разпиляха се по раменете косите ѝ.
— За бога! За бога! — стенеше тя и се притискаше о кипариса.
Наредени една до друга горе на площада, момите хапеха белите си забрадки; стариците, провесили се през оградите, пищяха:
— Убийте я, бре, убийте я!“
Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“
Тази сцена от „Алексис Зорбас“ точно илюстрира деструктивната сила на тълпата, жестокостта и триумфа на емоциите над разума. Именно последното обаче прави тълпата способна и на нечуван героизъм, неприсъщ за членовете ѝ поотделно. Чувството за самосъхранение и личният интерес отстъпват напълно пред емоцията, която мълниеносно завладява всички… и ги превръща в безволева тълпа. Свободата на избор? Отговорността? Като част от тълпата всеки магически губи собствената си воля и изпитва болезнена нужда да се подчини на обаятелния лидер, който диктува общото настроение и дава посока на действията. Толкова за свободата. А такова понятие като „групова отговорност“ всички знаем, че не съществува.
Тези и други поведенчески особености са разгледани от Густав Льобон в „Психология на тълпите“. Избрах за вас цитатите, които най-точно представят идеите на автора за същността, характера и функционирането на тълпите.
1. „При определени обстоятелства, и само тогава, един сбор от хора притежава нови и съвсем различни характерни черти от тези на всеки съставящ го индивид. Съзнателната индивидуалност изчезва, чувствата и мислите на всички единици се насочват в една и съща посока. Образува се една колективна душа, преходна, без съмнение, но разкриваща много ясни отличителни черти.“
2. „Цивилизациите са били създавани и ръководени досега от една малка интелектуална аристокрация и никога от тълпите. Силата на последните им стига само да рушат. Вземат ли връх, стига се до безредие. Понятието „цивилизация“ включва ясни правила, дисциплина, преход от инстинктивното към рационалното, предвиждане на бъдещето, висока степен на културата – все условия, абсолютно недостъпни за тълпите, оставени на самите себе си.“
3. „…индивидът, като част от тълпата и само защото е заобиколен от много хора, добива усещане за непобедима мощ, позволяващо му да се поддаде на инстинкти, които задължително ще обуздае, ако е сам.“
4. „…тълпата винаги стои интелектуално по-ниско от отделния човек.“
5. „Само защото принадлежи на тълпата, човекът слиза няколко стъпала по стълбата на цивилизацията. Взет сам за себе си, той вероятно е бил културен човек; в обкръжението на тълпата се превръща в инстинктивно създание, т.е. във варварин. Неговите черти са стихийността, невъздържаността, жестокостта и възторзите и подвизите на примитивните създания.“
6. „Едно от най-важните задължения на държавниците следователно е да кръщават с популярни или поне неутрални думи нещата, които тълпите мразят под старите им наименования.“
7. „- Да се даде на хората онази надежда, онези заблуди, без които те не могат да съществуват – затова са боговете, героите и поетите. За известно време сякаш науката изпълняваше тази задача. Това обаче, което я компрометира пред зажаднелите за идеал сърца, е, че не дръзва вече да обещава достатъчно и че не умее да лъже достатъчно.“
8. „Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господар.“
9. „Водачите излизат от редиците на онези невротици, възбудени и полупобъркани хора, стигащи почти до лудост.“
10. „Ако ли пък става дума за бавно прокарване на представи и вярвания в съзнанието на тълпите, например съвременните социални теории, средствата, използвани от водачите, са различни. По принцип, те прибягват до следните три начина: твърдение, повторение, заразителност.“
11. „Двойното действие на миналото и на взаимното подражание постига превръщането на всички хора от една и съща страна и от едно и също време в толкова себеподобни, че даже у онези, призвани на пръв поглед да са най-самостоятелни – философи, учени и литератори, родовите мисъл и стил веднага подсказват времето, на което принадлежат. Един миг разговор, с какъвто и да е човек е достатъчен, за да се разбере в подробности какво чете, какви са обичайните му занимания и в каква среда живее.“ – Густав Льобон, „Човекът и обществата“
12. „Обаянието е най-мощният двигател на всяко господство. Без него, боговете, кралете и жените никога не биха имали такава власт.“
Цитатите са взети от: Густав Льобон, „Психология на тълпите“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1995)
Прочетена от 243
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата