Скъпи Донкихотовци на перото,
Днес ще говорим за поезията. Не на дълго и на широко. И тя като всяко друго нещо е изградена от две основни черти - дух и материя. Духът това е усещането от написаното, а материята до голяма степен е графичният вид на написаното.
Дух
До голяма степен в идеята за духа на една творба е засегната херменевтиката (теорията за разбирането, тълкуването и интерпретацията). Франсоа Растие в книгата си „Изкуства и науки за текста“ загатва че има три основни проблема: проблемът за преживяното време и за вътрешното осъзнаване на времето (конфликтът между рационалното астрономично време и времето за четене, размисъл, разбиране на едно произведение); проблемът за субективността (разбирането на смисъла е посредством лингвистична принуда, която е наложена на четящия и в текстовото време-пространство той се превръща в обект) и проблемът за съотнасянето на смисъла на текстовете към преживяното по време на четенето (конотация и перцепция, наложил ли е смисълът на текста преживяване в съзнанието на четящия).
Символика – изисква се подбиране на изразни средства, които са нееднозначни и водят до по-широка гама от разбирания, тълкувания и интерпретации на написания текст. Примери: огънят (страст, буйност, стихийност, неудържимост), небесните светила (поглед отгоре, простор, безкрайност на брой и пространство или пък точно едно, всевиждането, божественото), крилата (мисъл, бързина, преодоляване, извисяване) и др.
Смислови ударения – последното четиристишие изисква много силна мисъл – заключение на казаното по-горе, извод от него, следствие от него. Силния финал създава усещането за завършеност. Въпросите пък изискват продължение с още едно дву- или четиристишие. Финалът с въпрос не е много удачен.
Емоционалност – поезията не е (само) разказ, а чувство, облечено в думи. Тя е кратка силно емоционална форма, която, с помощта на горните два пункта, разказва история, случка, преживяване. Работата ни е да пресъздадем у читателя именно чувството, което сме вложили в написването на произведението ни. До голяма степен ние сме в ролята на манипулатори, защото нагнетяваме мисли, идеи и чувства у четящия и така провокираме неговото действие – радост, тъга, облекчение, плач, смях, гордост. Поради тази причина литературата и частност поезията е ползвана за пропаганда на идеи (основно политически).
Рими – най-неестетично е да римуваш „крака“. Последната дума от всеки ред задава ритъма и трябва да звучи красиво. Освен звученето трябва и да носи семантиката на нещо красиво, нещо силно и интригуващо. Семантиката на думата „крака“ е свързана с ниското, мръсното, миризливото, калното. От друга страна пък семантиката на думата „ръце“ е много интересна. Те са онази част от нашето тяло, която облича, почиства, храни, прегръща. И двете са части от нашето тяло, еднакво нужни, за да живеем нормално, но носят различен заряд. Дори при славейковата Гергана конотацията е изместена от краката, към бедрата още в метатекста на произведението „… има една чешма „Ак балдър чешмеси“ и за нея…“.
Материя
В същата книга Франсоа Растие прави уговорката, че има два вида материя: структуралистка и корпус. Корпус е книгата като цяло, а структуралистката материя е свързана с вида на самия текст.
Дължина – поезията е силно емоционален текст, който е добре да е събран на не повече от 20 /двадесет/ реда или 5 /пет/ четиристишия.
Смислови ударения – освен с думи се постигат и чрез структуриране на строфи, т.е. пренасянето на носещите (допълнителен) смисъл думи на нов ред и „избутването“ им в празно пространство на един отделен стих. Пример:
„…за да видя как тихичко влизаш
разкаян,
уморен,
опростен…“
Строфи – най-малко два стиха (реда) образуват строфа. Универсалният вариант е четири стиха да са равни на една строфа, но практиката е показала и наличие от 16 стиха в строфа. Ако са съпроводени с музикален акомпанимент, говорим за куплет. Строфата е смислово цяло. В едно или повече изречения строфата „затваря“ една идея – описание, ситуация, мисъл и т.н.
Астрофия – когато стиховете следват без да са отделени в строфи. Рима/асонанс може да има, ако ще се римува навсякъде (ред с ред или през ред), може и да няма, ако авторът се спре на т.нар. бели стихове.
Анжамбман – пренасяне на част от фразата на един стих в началото на следващия. Получава се ритмическа пауза, не съвпадаща с паузите в синтактичното изречение. Този похват се ползва за нагнетяване на емоция.
Римуване – знаете, още от ученическите си години, че има два начина за римуване. Асонанс – приблизително звуково припокриване, коригирано от еднаквост в ударенията. Римуване – повтаряемост на звуковия запас на думите и еднаквост в ударенията. Много голям проблем на Римните речници, особено в он-лайн средата, е че само повтарят буквените съвпадения, без оглед на ударенията. Видовете рима:
И т.н.
Бели стихове – няма рима, но има размер – бял ямб или бял анапест.
Свободен стих – отворена форма без структура и рима, често не използва препинателни знаци и думите може да са без оглед на логиката и синтаксиса.
И така, скъпи Донкихотовци на перото, пожелавам ви седмица изпълнена с топлина, поезия и много емоции.
Прочетена от 261
Когато
научих, че думите са магични цветя, все
по-често се спирах над тях. Кацвах
върху ухаещите им същности и се сдобивах
с вкусният им нектар. Думите се превърнаха
в моя храна и с тях оцелявах по житейските
пътища. Щом крилете ми станаха достатъчно
здрави, реших да създавам свои светове
в една малка, китна градинка и така се
появиха първите ми творения. Бяха още
неукрепнали и плахи, по детски наивни,
по момичешки нежни, но все пак мои. Нуждаех
се от все повече нектар, защото пораствах,
а никой не расте без храна. Градинката
ми трябваше да стане по-голяма и аз
поглъщах думички от обикновените срещи,
от умните разговори, от психологическите
познавачи, от литературните гурута.
Така магичната цветна градина стана
денонощно разцъфтяваща, даваща сила и
стимул. Грижех се за нея с любов и
постоянство - разкрасявах я, плевях я,
поливах я с нови торове. И понеже познавах
моите цветя и знаех как да ги подредя,
започнах да прелитам през чужди градини.
Полетите бяха различни: едни - бързи и
ясни, други - бавни, проницателни и
стилни. Винаги много внимавах, когато
отивах на гости някъде и пренареждах
цветята в градините на другите. Така и
трябваше – в чуждото се пипа леко,
ефирно, нежно, по подобие на собственика,
да не си личи, че някой чужд е подреждал
цветята му. В тези градини засаждах от
моите цветове, но си откъсвах и от
техните. Животът ми се превърна в приказка
за магични моменти и записани думи. И
още работя това – градинар в дворчетата,
в които съм повикана.
На
входа на моя свят съм се подписала като
Lepidopteria,
пеперудената повелителка на магичните
цветя и градините на думите, иначе, в
редакторските табелки на чуждите
градинки ме споменават като Хрисимира
Саръова.