Гайтани вежди, снага топола

За опасния ум и писането

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Не помня защо - изглежда, майка ми и баща ми са били твърде ангажирани, за да минат през ключаря и да ми извадят дубликат, а защо не ми оставяха някой от техните ключове, след като бяха решили, че ще съм вкъщи, и до сега мисля, че е родителска грешка.

Връщах се от сутрешна смяна от училище, баща ми тръгваше да преподава следобед. Краят на учебната година наближаваше, времето - хубаво, нямах бележки за оправяне. Все още не ми се налагаше да наблягам на уроците и вкъщи, достатъчно ми беше в часовете - повечето от материала научавах покрай учителя вкъщи, преди да ми е преподаден в училище. Вън времето - прекрасно, аз - заключен. Бях прочел книгите, които можеха да ме заинтригуват на златната възраст - единадесет, и имахме вкъщи. А вън времето прекрасно...

 

Единадесетгодишните трудно ще ме разберат днес, но в тези часове нямаше никакви ти-ви предавания, програмата започваше - при това много скучно, след пет и половина вечерта. А вън времето прекрасно...

Честно, хващаха ме лудите. А едно единадесетгодишно хлапе с подобно въображение да скучае, е опасно. В това двамата педагози и мои родители ще се уверят една вечер. И доста дълго ще помнят тази вечер, а аз и ще се червя, и ще се смея на жестоката, много жестоката беля, която направих. Но добре, че я направих, за да разбера много неща и за самия себе си.

 

Аз нямах ключ, но дядо, бащата на майка ми, имаше. Като си идваше от село, първо позвъняваше у нас. Наливах му чашка от златните запаси на баща ми, изпиваше я набързо и отиваше да довърши у сина си, вуйчо ми.

 

Злокобното отмъщение за последната седмица затвор вече се оформяше в подсъзнанието ми.

 

Дядо дойде, всичко беше по план. Пийна си чашката и излязохме заедно от къщи. Играх си навън дълго и безгрижно. Играх в часовете, когато вкъщи беше настъпил ужас.

 

Нашите отдавна са ми простили - оттогава минаха двадесет и девет години. И въпреки, че сега разказвам случката по-скоро от веселата й страна и се усмихвам, не мога да нямам известни угризения. Защото наистина беше жестоко и не пожелавам на никого да изживее подобни часове. А аз подложих на тях тези, които най-силно обичах - родителите си...

 

Какво направих още, преди да излезем с дядо? Набрах се на мускули, дръпнах щорите, които бяха повредени и не можеха да се спуснат. Преди това отворих единия прозорец и извадих пердето навън, зад щората.

 

Живеехме на третия етаж, с партера става четвърти. Влязла майка ми и помислила, че баща ми се е върнал по-рано и сме излезли. Направили й обаче впечатление спуснатите щори и се зачудила защо ли ни е трябвало. Малко по-късно си дошъл баща ми - сам и от училище. Мен ме няма. Щорите пуснати, едното перде се вее навън през отворения прозорец...

 

Въпреки паниката, баща ми си помислил: „Ако е паднал, ще има кръв, ще има хора. Абсурд." Точно тези думи повтаряше няколко пъти в следващите дни и ги помня и до сега. Но какво е логиката в подобно душевно състояние?

 

Реших по някое време, че трябва вече да се прибирам. Готов бях за всякакво наказание. А тези на баща ми са разнообразни - от загряване на врата стигаха до заключване с някоя дебела и неподходяща за възрастта ми книга, като „Държавата" на Платон, например. Но веднъж ми се беше заканил, че и с „История на БКП" ще ме затвори...

 

Наказание нямаше. Ледени бяха, не смееха да изразят нито радостта си, че съм жив и здрав, която се чувстваше, нито гнева си. С месеци мълчанието беше ледено, а това беше най-тежкото наказание. Нещо между нас се беше променило. Никой не го желаеше, то просто се усещаше.

И май променен бях най-вече аз. Защото разбрах, че не всяка беля е весела. Разбрах, че да покажеш въображение не винаги е безобидно, още по-малко пък геройство.

 

Положението с ключа се оправи още на следващия ден, но излязох да играя само един - два пъти. После, макар и отключен, прекарвах часовете вкъщи. Помня онази маса - високата, и стола пред нея, на който сядах, смушил единия крак под другия като възглавница, за да съм достатъчно висок да пиша. И се мъчех да откривам думичките, за да разкажа по-чисто приключенската история, която беше в главата ми.

 

Използвах същото онова въображение, което и за жестоката постъпка, но в друга форма. Според мен - градивна, защото, най-малкото, си обогатих много езика, без да предполагам, че това са и най-съществените ми домашни упражнения за бъдещето ми. Но дори тази форма да не беше полезна, най-малкото не беше вредна.

 

И тази детска история е една добра илюстрация на това какво може да стане, когато скучае един опасен ум. И когато чувства ограничена свободата си.

 

И днес има заинтересовани да има по-малко пишещи и по-малко четящи. Масата е по-лесна за контрол, отколкото едно мислещо общество. Един прост овчар може да пасе стадо, но за да се овладее мисленето на човешка общност, е необходимо много повече. Ако изобщо е възможно.

 

Интелектът винаги е бил опозиция за властолюбието. Поради това пишещите винаги са трън в очите на живеещите с демона му.

Но се чудя - ако имаха представа на какво е способен един пишещ човек, който не пише (аз нямам, въпреки въображението си), дали наистина биха пожелали да не пише?

 

От друга страна, често между самите пишещи погледът е ужасно незрял, гледа се като на конкуренция.

Скоро хубаво се посмях, като разбрах, че ми била правена даже магия, за да спра да пиша. И какви ли не закани, заплахи, масирани атаки, интриги е имало, за да спра, за да спра да пиша.

Писах на какво е способен един скучаещ опасен ум, още повече, когато чувства свободата си ограничена.

 

И пак си питам: който и да си ти, сериозно ли си мислиш, че е добре да спре да пише един пишещ човек?

Прочетена от 280

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Лицата на насилието
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси