Живеем в материални времена. Толкова материални, че наскоро изнесе рецитал и „Материалното момиче". За двадесетте години преход, някак си се засилихме от едната крайност и се оттласнахме крайно в другата. Но това са познати до болка на всички неща.
А, аз исках да ви обърна внимание на един друг поглед към ценностите.
В неделя, почивайки си с невероятната книга на Ивайло Диманов - „Добър вечер, г-жо Тъга", случайно отворих на първа страница и се зачетох в дългия, прекалено личен, автограф, оставен ми от автора. И се замислих за истинските ценности.
И затова, че въпреки, че често пустосвам този сайт какво е взел от мен, не се замислям колко много ми е дал. Как в него и покрай него се запознах с настоящия културен елит на България.
Често давам един пример. През 1985 г, в казармата, си купих „Антология на българската любовна лирика". Голяма част от имената вътре не ми говореха абсолютно нищо. Мина много време. Аз станах компютърен инженер, после на шега направих Буквите... И преди няколко години си дадох сметка, че вече не само познавам лично почти всички живи автори в тази книга, ами и те ме познават добре, и знаят кой съм.
Или както разказва Камелия Иванова - синът и бил отворил учебника си по литература и само отбелязвал - "тоя мама го познава, и тоя го познава, а тоя дори и аз го познавам..."
Та това за ценностите. Човек сам си прави избора на приоритети и накъде да насочи живота си. Но всички, които ще прочетат това, май са избрали вече.
А повод да напиша всичко това е, че днес стават 15 години от развода ми и се замислих дали при едно друго стечение на обстоятелствата не бих станал и аз материалист.
Прочетена от 468
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.