Бях приготвил една гръмотевична тема. „Къде са ми гръмотевиците, не мога да управлявам без гръмотевици", казваше Зевс в една компютърна игра.
Но снощи, след успешното представяне в Люлин ми попадна едно късметче с кафето. Там се казваше следното: „Силните и ефектни думи показват слаба кауза".
Затова ще Ви задам един съвсем кратък въпрос: Кое е това, което Ви кара да се чувствате живи?
Дълго мислих за отговора му. Сетих се за много неща, които ме карат да се чувствам уморен, отчаян, изтощен. Снощи, в Люлин, чух думи, които ме накараха да се чувствам горд и радостен.
Но нищо от горното не ме кара да се чувствам жив. Истината е, че „Буквите" замислени като малко сайтче, прераснаха в голяма културна фондация, която ми е удоволствие, но и тегоба да управлявам. Отдавна вече не се будя нощем, от нетърпение да довърша нещо в сайта. По-скоро ме буди алармата, за да довърша нещо, за което вчера не е стигнало пак времето.
Говорих и с други хора - повечето казаха - „Проблемите са това, което ни кара да се чувстваме живи. Когато има какво да ни тормози мозъка, да създава емоция, независимо от знака и величината и. „
Затова обявявам конкурс. Без награди и без победители. Разровете дълбоко в себе си, зад ежедневните проблеми, намерете сила да погледнете и там, където обикновено избягвате и си дайте съвсем простичкия отговор - Кое Ви кара да се чувствате живи? Кое е това, заради което все пак ставате сутрин от леглото?
Ако намерите отговора - споделете го с нас.
Лично за себе си, аз намерих само един - дъщеря ми Виктория Богданова, която днес става на 20 години. Да си ми жива и здрава Вики, нищо че Париж е толкова далече.
Прочетена от 436
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.