По-голям е от Тихи океан океанът. Но наистина е тих. Много, много тих. Не трепва вълничка - ни наблизо, ни надалеч. И чайки над него не летят, нито албатроси, нито гларуси и буревестници. Не скачат делфини над повърхността му, и риби не скачат. Изглежда и под нея няма живот.
Как е попаднал корабокрушенецът на острова, след като няма кораби, както изглежда, е трудно да обясним. Част от него е родена тук, но това не е родината му. Тази част го е обсебвала, хранила е духовните си потребности с материалната му същност, докато тя се превърне в истинската му материя. Или стане поне усещанията му за истинска материя.
Рисувам самота. Една много дълбока самота.
Тук няма Петкан и винаги е петък вечер. Но без делниците, най-сладките мигове - тези преди започване на празниците, са горчилка.
Корабокрушенецът няма брада и пише на компютър. Веднъж самият Жан-Пол Сартр го попита: "Ако си на самотен остров, ще пишеш ли?"
"Не" - отговори му в писмен вид самотникът на острова. И се аргументира в петстотин страници защо не би писал на самотен остров.
Тук няма Петкан, но има най-красивите видения. Женствени са сенките на палмите. Сочни са плодовете им, а от ферментите им настъпва наркотично опиянение, понякога изпълнено със сладостни халюцинации. Тогава чува вълни, а вълните шептят като момичета много красиви стихове. Той ги записва.
Опитвам се с няколко контура да създам представа за лицето му, но и той не вижда в огледалната повърхност на океана чертите си. Той няма черти. Най-вероятно е на средна възраст, но в много отношения е на шестнадесет, в много - на шестстотин шестдесет и шест.
Не му липсва ласка. Едно мече коала му се гали. Езерото в центъра на острова е с жива вода. Потопи ли се в него, получава всички нежни споделения. Превръща се в дванадесет капки жива вода, които се разтварят в дванадесет милиарда и всички усещат, преди да загубят памет в общата ласка и да попият под кожата му, преди да напоят устните му.
Има си и хор от канарчета - дирижирани изглежда от космически разум, изпълняват чудни акустични версии на фугите на Бах. А когато усетят, че му е станало твърде спокойно, могат да заизвиват жици на Металика.
Този път не разказвам своя история. Да, и моя е. Но също така най-вероятно е и твоя, и на още стотици хиляди или милиони. Сърца, пръскащи се от впечатления. Хора - несподелено слово.
Оттук нататък историята може да се развие по толкова различни начини, колкото са хората, изживяващи я сходно до тук. Но е време да придобие индивидуален характер, защото все пак говорим за самота, а в нея индивидуалният характер е най-силно проявен.
Една сутрин нашият корабокрушенец открива мост. Дървен мост, върху самата водна повърхност. Широк е около три метра, над него асма, а на едри гроздове от нея висят всякакви хранителни продукти.
Мостът води към материка на другите. Кожата му настръхва от леко вълнение пред възможността, която му се открива, вълните се пробуждат и колкото и мързеливи да са, обливат докосналия се в тях мост.
Става му ясно, че ако тръгне, ще трябва да потиска усещанията си. Умори ли се - да сяда, размечтае ли се - да ускори походка, да се съсредоточи в крачката си, за да не мисли за друго. Да измине пътя преди пълното изтощение да го повали.
Ще трябва да върви месеци. Може би дори години. Никога няма да се потопи повече в езерото с жива вода, нито да чуе канарчетата, в него няма да се гали коалата... Но най-после ще се върне в света си - там, където има скъпи за него хора, на които толкова много може да разкаже.
И тъй, той тръгва. В някои сутрини едва не се удавя в собственото си вълнение. Вечер често краката му са мокри, налага се да отпуска тяло върху влажното дърво и да се събужда схванат. Докато обучи емоциите си. Да не чувстват.
Дълъг е пътят, но накрая му се струва, че го е изминал за ден.
В последните месеци съвсем е забравил да чувства и когато слиза на мечтания бряг, морето зад гърба му дори не трепва.
Пита се: това ли исках?
Трудно е да си отговори. Този бряг наистина беше цел, но на друг човек. На онзи, който тръгна богат на емоции от своя остров и заплати за успеха си с тях.
Сега му е все едно. Нито съжалява за острова, нито се радва, че е сред другите.
Но знаете ли колко хора зарадва завръщането му?
Прочетена от 823