Преди 100 г. умира най-известният ни книжовник, жертвал всичко заради духовната си мисия
Кмет, работил без заплата. Книжовник и духовен водач. Издател на вестници. Името на Христо Г. Данов се прокрадва в доста страници от българската история и с днешна дата поколенията го помнят като народен будител. Утре се навършва век от смъртта му.
Целият 83-годишен живот на Христо Г. Данов е белязан от усещане за мисия - да просвещава и направлява.
Най-голямото му желание е да има свое издателство, чрез което да помага за възраждането на българите. Когато реализира мечтата си, Христо Г. Данов няма още 30 години, но макар и млад, професионалният му опит е твърде богат. Близо десет години е учител - работа, за която е амбициран още по времето, когато учи в Клисура (където е роден на 27 август 1828). Впоследствие завършва образованието си в Копривщица при Найден Геров и Йоаким Груев и общуването с тях затвърждава убеждението му, че трябва да посвети живота си на духовността.
Липсата на пари не го спира и с много усилия той успява да основе първото класно училище в Клисура, но среща отпор: по-консервативно настроените хора не искат да приемат, че старият вариант на преподаване вече е изживял времето си и затова възприемат Данов като дързък хлапак, комуто не може да се разчита.
В този момент му помага Анна Карадимкина
будна жена, която му поверява образованието на двете си деца и агитира своите роднини да направят същото. В крайна сметка се събират едва 5 деца, които при това са обучавани в кафенето на площада поради липса на по-добро място. В началото идват зевзеци, които иронизират новия преподавател, но с почуда се убеждават, че неговият метод е много по-добър и бързо отписват децата си от старото училище и ги записват в новото. Така броят на учениците на Данов нараства повече от шест пъти и това е първият му голям успех, извоюван с много самообладание и воля.
Жителите на Клисура тържествено му се извиняват за предишното недоверие и дори събират пари за следващата учебна година, с част от които той трябва да отиде до Белград, за да отпечата нови учебници. Но неочаквано препятствие преобръща плановете му. Една вечер се налага на пренощува в хан в румънския град Турну Северин и незнаен крадец ограбва парите на един от гостите. На сутринта полицията претърсва всички и намира в багажа на Данов парите, предназначени за книгите. Макар да нямат никакво доказателство,
властите го арестуват и подлагат на мъчения
От тях го избавя една щастлива случайност - дъщерята на градския управител чува историята му и трогната от нещастието му, моли баща си да го освободи. Така Данов успява да излезе от затвора, където е прекарал близо месец с напълно несправедливо обвинение.
Това премеждие го подтиква да основе свое издателство, за да не обикаля в чужбина, пропилявайки времето, здравето и парите си. Затова през 1857 г. той предлага на двама свои приятели - Ячо Трувчев и Нягул Бояджийски - да основат „Дружествена книговезница". Едно от първите им издания е „Основи на българската граматика" от Йоаким Груев, защото Данов е категоричен, че образователната литература трябва да бъде също толкова популярна, колкото и художествената. Той самият е автор на подобни книги - „Примери за краснописание", „Кратка числителница за малки деца" и др. „Никога няма да забравя - споделя по-късно той пред своя приятел С. Барутчийски - мъчителните коректури, над които си вадех очите по цели нощи при едва мъждукаща лампичка." За да уреди отпечатването им на по-хубава хартия, той заминава за Будапеща, но тук отново е разочарован. Неговите съдружници не му изпращат обещаните пари и той е принуден да живее с по 20 стотинки на ден, давани му милостиво от негови приятели българи.
За да се върне отново у нас, Данов продава палтото си
но получените пари едва стигат за билет. Гладувайки и живеейки в пълна мизерия, той обаче е вдъхновен от идеята, че всичко това има смисъл, защото ще доведе до отпечатването на книги, които ще събудят духовното у хората.
Дейността му обаче не остава безнаказана: турските власти го арестуват често, защото смятат, че е заплаха за султана, и го определят като „царски душманин". Затова половината му време в този период минава в мъчителен престой в килиите, а след потушаването на Априлското въстание е затворен за 94 дни и тормозен заради разпространението на „опасни" книги.
Но дори това не го отказва от неговата мисия. Напротив: жестокостта на турците още повече затвърждава убеждението му, че трябва да работи за духовното пробуждане на хората, защото то е неизменно
свързано с националните борби за освобождение
Затова разраства дейността си, работи изключително интензивно и издава стотици заглавия, свързани с различни области на знанието. Когато избухва Руско-турската война, Данов започва да издава и вестник „Марица", а след Освобождението е избран за депутат в Областното събрание на Източна Румелия. Особено интересна е дейността му като кмет на Пловдив. За своята напрегната работа той отказва да получава заплата, което е изключително рядко срещано явление в родните политически среди. Но безкористното служене на хората не е нещо ново за Христо Г. Данов: цял живот той жертва личните си средства и не мисли за печалбата. Затова, когато умира през 1911 г. за него скърбят хиляди хора, които го считат за свой духовен баща.
Людмила Габровска
http://www.monitor.bg/article?id=317923
Прочетена от 1151
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.