Не мога да се оплача от непредпазливост - като качество, в моята ценностна система.
Не съм наивен - наивността е смъртен грях, но не съм и прекалено мнителен. Давал съм
и още давам ключ за убежището си или дори за обект, за който съм материално
отговорен, на приятели и познати, ползващи се с доверието ми. Не съм и краен
формалист при подписване на договори. Сравнително бързо вземам решение при поставяне
на подпис и върху други документи. Доверявам и грижа за предмети с голяма материална
стойност за мен, мога да преценя и да рискувам да се кача в колата на приятел, употребил алкохол...
Но при описването на случки, разказани ми от някого, съм много предпазлив. Да напиша
нещо и да го подпиша с моето име, по история, за която разполагам само с уверението
на човека, че е от неговия живот, е твърде смела, за мен, постъпка. Защото историята
може да е измислена, и то дори не от него, не и от онзи, от когото я е чул. А може
просто и да си е популярна.
Защото съм се парил и съм губил, за щастие само време, труд и машинописни листове.
Но пораженията можеха да бъдат далеч по-сериозни.
След този увод, по-дълъг от самата история, ще кажа, че този път нарушавам принципа
си. Ще ви разкажа историята на един приятел, в чийто вени си тече ловджийска кръв и
обича - заради самия купон, леко да послъгва и доста да хиперболизира. И никак не
съм убеден в автентичността на случката, но дори да не е истинска, тя е алегория за
много черти от живота и си остава причината за много творчески самоубийства.
Веднъж, доста пийнал, за да се покаже пред две Лолитки - възпитанички на
художествената гимназия в Смолян, с които се сваляхме, приятелят нарисува на техен
кадастрон, с техен молив, едни изключително сполучливи, доста дръзки, похотливи
шаржове. Друго не успя, освен да покаже заложби, а на въпроса на момичетата, защо не
е направил нищо за развитието си в тази насока, сподели:
- Рисувах като дете. Имахме веднъж домашно на тема "Втората световна война".
Нарисувах въздушен бой: самолет със свастика и димяща опашка, преследван от самолет
с петолъчка. Дядо ми, само като ме видя, ми загря врата. Като бивш царски офицер, не
можеше да не накаже своето внуче. От обич. Накара ме да скъсам рисунката. Скъсах я и
за да му се харесам, нарисувах самолет с петолъчка и горяща опашка, преследван от
самолет със свастика. Не казах, че това ни е задача в училище. Учителката, като видя
рисунката, изпадна в паника, загря ми врата. И ме накара да я скъсам. Оттогава мразя да рисувам.
Без значение дали точно на него и точно така се е случило, това е причината за много
творчески самоубийства. И не говоря само за политика, за комунистически динозаври в
училище и за хитлерофашистки динозаври у дома. Става въпрос за идеи. И за
наследствата ни от всевъзможни видове динозаври. За идеи и отношението ни към тях,
за идеи във всякакъв план, които може да ни харесат или да не ни харесат и да
"загреем" по свой начин врата на твореца, да го накараме по негов си начин да
унищожи или да намрази творбата си. Защото в много случаи един талант, а често дори гениите, са почти толкова беззащитни, колкото едно дете.
Всъщност, проблемът изобщо не е в рисунката. Във Втората световна война падат и
немски, и руски изтребители, а герои са и оживелите, и загиналите в нея. И ако някой
е осквернил паметта им, в случая не е авторът на рисунката, а онзи, чиято
несигурност в собствения му идеал, го е накарала да го изтълкува като провокация към
него.
Прочетена от 361