Загадката „ локмаруху" крайъгълен камък във фабулата на една позабравена повест
Наскоро попаднах на едно антикварно романче, издадено съвсем в началото на 20 век. По пожълтелите странички, чинно подвързани с устойчив картон и съшити с конец, някой от пра-пра-дядовците ми беше подчертал фрази и нахвърлил бележки в полето. Стана ми драго и се зачетох. Докоснах сякаш друг свят. Попаднах в ракурса на друга гледна точка. Книгата беше четена и препрочитана, а по полуизтритите бележки личеше, колко често е било това.
Малко по малко, в уханието на старите страници си спомних как преди една -две години препрочетох „Климати" на Андре Мороа, книгата, която за мен, на седемнадесет беше - настолно четиво. Не си бях водила бележки в полето и не бях подчертавала любимите си фрази. Може би затова препрочитането ù се оказа малък крах. Почти съсипадобрите ми спомени, от позицияте на сегашния ми опит. Но се получи друго. Не фабулата ме впечатли. Не героите. Открих корените на пристрастията си към концепцията за различните гледни точки в живота: не само женската и мъжаката. Препрочитането се превърна в малка ретроспекция към собственото ми аз.
Днес е по-лесно да пуснеш филма отново, отколкото да посегнеш към отдавна прочетена книга. Днес препрочитаме книгите рядко. А първият прочит е като първото впечатление. Определящо, но не окончателно. Сдобиваме се със свободата да опознаваме, чак след време... След първата среща. Така в отдавна прочетената и захвърлена книга умират идеи, мисли, образи... неоценени и непознати завинаги.
Преди две години, в далечната 2007, синът ми, кандидат-гимназист учи у дома за изпити. Препрочитам с него една полузабравена повест, писана в края на 19 век: „Мамино детенце" на Любен Каравелов. Води ме идеята, че ако обсъдим по-неразбираемите и по-интересните моменти, ще събудя у него интерес към стила на възрожденските автори.
„ Ако в нашата гюлова ракия се налее малко локмаруху, то тя може да възкреси и мъртвите. Тъй е то! Само сопотненците и калоферците я пият без локмаруху. Знаеш ли какво казваше докторът? - Който пие гюловицата без локмаруху, той изгубва калеврите си."
Отварям речника с непознатите думи, за да си изясня значението и етимологията на думата: «локма руху» и чета: Лекарство за стомах. Кратко, лаконично и задаващо много въпроси. Първата ми мисъл е, че този странен продукт е анасон или негово производно, а сместа между гюловицата и тази загадка се родее с мастиката или узото. Но опита на доброто ми обоняние не може някак си да смеси уханието на рози и анасон в химична реакция и да получи краен продукт мастика.
Затова продължавам да търся. Речникът на Найден Геров от 1914 година се оказва добро помощно средство. Ето какво чета там : « локма руху - Лекарство за стомах, смес от спирт и етер»
Диетиловият етер, наричан от алхимиците серен етер, се използва още от началото на 13 в. Описван е като "един от най-съвършените тоници, приятен за нервите, сърдечен и успокояващ". А в средата на 19 -ти, етерът започнал да се използва и за упойка по време на операции. Смесете малко етер, спирт и гюлова ракийка и си спомнете за «шантавото» поведение на героите от малкото казанлъшко общество, след консумацията на този убийствен коктейл: успокоително и алкохол. Тогава може би ще ви просветне кой е двигателят на действието в малката повест и къде се крият корените на всяко обществено зло... И какво ли е да си главен герой „дроге", без да осъзнаваш това?...
А за да получите още по-ясна картина за въздействието на тази наркотично-алкохолна смес, бих могла да я сравня не с мастиката, а с упадъчното въздействие на едно друго питие, на друго място в света и с друго съдържание. Питие, специално забранено със закон от френското правителство поради упадъчното въздействие върху обществото след многократната му употреба: абсентът.
Връщам се отново към мисълта за препрочитането на някои позабравени книги с ясното съзнание, че който веднъж е усетил свободата и удоволствието от втория и всеки следващ поглед, притежава уникалният шанс да опознае света и себе си още по-добре.
Прочетена от 531