Писал съм колко често съм се сънувал осъден на смърт, а кошмарът винаги е толкова реалистичен, че е приличало на истина - преди да отворя очи и да се пробудя помилван. Или, по-скоро, осъден да бъда жив.
Мизерното съществуване е особен вид безсмъртие. Извън потока на времето. Не точно жив, но чувстващ поне четиридесет процента от болките на живия. Без да си божество, имаш пред себе си вечност. Без да е ад, прилича на ада. Без да е рай, една кратка радост може да разтвори сетивата ти в усещания, каквито не могат да бъдат наречени земни.
Добра дума, отрупана маса, неочакван приход, дори смешно малък, човешко отношение, дори не приятелско, просто такова, каквото би следвало да е нормално между хората, са докосвания от небесата.
Никога не ми е било хоби, но в живота ми е имало много жени.
Моя ли? Редно е да се запитам. Точно моя живот ли е бил това? Да. И не съвсем. Аз съм бил в онази особена вечност. Онази, извън потока на времето. Човек, и не съвсем. Без да съм мъртъв, не съм бил и съвсем жив.
С поредната си любов съм бил свой герой, своят единороден син, ако щете. Бил съм своето Слово, в своето тяло, което за кратко си е позволило да бъде истински и пълноценно живо. Което за кратко ме е направило истински и пълноценно жив, преди с поредната любов да си тръгне и истинският ми пълноценен живот, а аз да се завърна там, където без да съм мъртъв, не съм съвсем жив.
Мисля, че написах достатъчно, за да е ясно, че всяка жена съм обичал истински, че дори в случаите, когато е било за нощ или за две, не е било, поне за мен, просто приключение. И в кратките мигове съм открил толкова щастие, колкото за дълги години.
Раздялата - неизбежна.
Голяма част - омъжени. С хубав семеен живот. С истински човек до себе си. Други трябваше да завършат или просто плановете им не ме включваха. Нещо повече: не исках да ме включват, защото аз - като алтернатива, не изглеждах особено светло. Дори когато потъваш сам, потъването е болезнено, а когато прегръдката ти повлича и другиго, вече е хорър. Тук българският превод на думата, която отдавна се е превърнала и в литературен термин, мисля за по-малко точен. Смесицата между кошмарна проекция и ясно построена мисъл в един гротесков артистицизъм, е много повече от ужас. На който щях да се подложа, ако бях направил опит да задържа някоя от тях.
Никоя не заслужаваше мъж, който нощем сънува, че е осъден на смърт, а събуди ли се, осъзнава, че е осъден като начин на живот.
Боляло ме е. И съм се радвал, че си отиват.
И съм се надявал, че ще ме забравят, ще са толкова по-щастливи, че няма и да има защо да ме помнят. Защото пред тях е животът, а с мен - не съвсем.
И все пак нещо е трепвало в мен. Противоречие е любовта.
Вярвал съм, че ще ме забравят, че ще е за добре, но все пак... За да не бъде лишено от стойност онова, изживяното, вярвал съм също, че ще има един кратък миг, в който ще си припомнят за мен. С добро, даже с нежност. И бързо ще прогонят спомена. Като досадна муха, в името на по-доброто. В името на по-нежното. И тъй като то е изборът им, неволното припомняне само ще ги накара още по-високо да го оценят. Защото каквато и да е била нежността между нас, тя е несравнима с настоящата.
И в това е смисълът на "нечакания и неискан гостенин".
Наскоро пак се разгоряха духовете относно тези думички в предсмъртните строфи на Вапцаров към жена му. /Вижте темата в предната ми колонка/.
Отново се затърси в тях обяснението, че тя вече не го е обичала, че двамата не са се обичали, щом ще е в съня й "нечакания и неискан гостенин".
През филтъра на моите лични преживявания точно в тези строфи виждам любов, любов, любов...
Защото обичащ мъж, за когото животът свършва, не може да пожелае нищо повече от това да бъде "нечакания и неискан гостенин" в съня на любимата си, в живот, който трябва да продължи.
Прочетена от 331