Гайтани вежди, снага топола

За желанието, условията и писането

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

От дълги години си задавам все един и същи въпрос, откакто прочетох "Погнусата" на
Сартр. Негов герой се обръща към друг:
"Ако си на самотен остров, щеше ли да пишеш?"

Въпросът му звучи тенденциозно, човекът е стремеж, насочен към човечеството, индивидуален е, но намира цялост в онзи кратък миг, когато се чувства нужен, споделен. Писането, което често възприемаме като интимен порив - пишем за нас самите, защото в писмените думи откриваме подредбата на мислите си или изпълняваме вътрешна потребност, която не можем и да наречем някак си, дори когато сме изключи, че има свят и живеем с усещането, че създаваме свят, дори и тогава писането всъщност си остава преди всичко един социален акт.

Отговарял съм си различно: "Разбира се, че ще пиша, за да запълня празнотата!" "Не, ще ме измъчва надеждата, че някога ще бъде прочетено!", "Винаги съм писал, ще пиша и на самотен остров! Често и без друго съм се чувствал на самотен остров, а съм писал!" "Няма смисъл, писането е било, за да се науча на езика на хората, а там, на онзи остров, ще правя опит да науча езика на дърветата!", "Ще пиша и ще затварям текстовете в бутилки, ще ги пускам да отплават с отлива и ще се надявам някоя от тях да попадне у човека, когото бих заинтригувал. Не съм правил нещо по-различно, когато съм пращал писма по издателства, а и често - когато публикувам в интернет!", "Не, ще се опитам да забравя мъчението на думите. Те са онзи кошмар, в който в света са ме пробуждали, булото на Майа; тук ще сънувам бодростта на истината. Изчистен от неистовите понятия, от неумелостта да си служа с езика. От греховното безсмислие с думите си да имитирам Божието слово."

Пускал съм въпроса и в различни форуми и из интернет. Като два реда във форум или малко повечко в друг. Уверих се, че няма категоричен отговор, че твърде лесно е да се пише, когато знаеш, че ще си прочетен, макар то да носи и своята отговорност, която, дори и съзнаващите я, често забравяме. И няма по-лесно от това да напишеш във форум, в който след минутка ще бъдеш прочетен: "Да, бих писал /бих писала/ и на самотен остров", защото този отговор доминираше, дори и от непишещи другаде, освен във форуми, "заради приказката". Е, имаше и отговори от рода: "Толкова грижи ще имам, че няма да ми остава време.", което според мен си е "леко" бягане от основния въпрос на темата, а дори не е казано дали на този остров ще имаш друга грижа освен времето.

Обичам въпросите без отговор. Те отключват хиляди други, а хилядите от своя страна -
още по толкова. Между тях все има някой читав, някой, дошъл с времето си: своевременен за несвоевременни размишления.

Все съм чувствал, че нещо липсва в отговорите. Но наскоро осъзнах какво е то. Няма: "Бих писал." Писането се случва сега. То не е бъдеще, то дори не е настояще, то е независимо от предвидимите фактори и предизвикателства. Защото можеш да имаш всички позитивни за него фактори и предизвикателства, а пак да не напишеш това, за което ти се отваря възможност. Може всичко да работи срещу теб и все пак да напишеш.То не е единствено  твое желание и ако е желание на цял свят, дори този свят да е в самия теб, то разбира се, изолиран от него, не би писал. Но ако е желание на цялата природа или, нека го наречем Божи глас, изтласкване от подсъзнателното, дори да не искаш, би писал на самотен остров.

Този въпрос няма да намери отговори, но на други отговорите идват сами. Дори и на незададени въпроси: Безсмислено е да се казва "Когато намеря време, когато се справя с този проблем, ако животът ми беше различен, ако нямах тези проблеми и т.н. и т.н., бих писал"... Не можеш да бъдеш никога сто процентово сигурен, че би писал, преди да си написал нещо.
Но можеш да бъдеш стопроцентово уверен, че докато казваш при какви условия би писал, губиш възможността да напишеш това, което можеш в условията, в които си.

Прочетена от 371

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Гайтани вежди, снага топола 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси