Псевдоним на Никола Василев Панчев. Роден е на 6.06.1885г. в с. Лъжене \дн. Трудовец\, Софийско.
През 1908г. завършва славянска филология в СУ „Св. Кл. Охридски", а след това участва в Първата световна война. До 1933г. е учител в гр. Плевен, а на 19.09.1932 е избран за директор на Военно-историческия музей в Плевен, след смъртта на Стоян Заимов.
През 1934 г. е създаден Съюз на писателите от провинцията, в основата на което създаване е сп. „Светлоструй". На 3 март 1934г. в гр. Търново в салона на търновската девическа гимназия е проведена писателска конференция, на която е основан съюзът. За председател е избран Никола Вас. Ракитин, а за секретар - Димитър Добрев.
За първи път печата през 1906г. в сп. „Демократически преглед". Стихосбирката му „Размирни години" е изпълнена с протест срещу насилието, войната, безсмислената смърт.
Още приживе е признат от съвременниците си за един от най-нежните поети, наред с Н. Лилиев.
Константин Балмонт превежда някои стихове на Ракитин и ги публикува в емигрантските руски издания.
През 1961 във Франция е издаден том с около 200 негови стихотворения в превод на А. Монтини.
Поетичен спомен е оставил за Ракитин поетът Петко Тихолов: "Висок, строен, с кафяви очи, с мустаци, с правилен нос и брадичка. Носеше широкопола, велурена шапка, или кафяв астраганен калпак. Говореше тихо, задушевно. Цялото му същество излъчваше скромност, доброта и благородство. В него имаше нещо мило и добродушно, бих казал наивно-детско". А в стихотворението си
"Душата ми е на дете душа" сам се характеризира:
"Душата ми е на дете душа:
тя вярва и в мечти и чудеса..."
Несправедливо обвинен в злоупотреба с държани пари, на 2.05.1934г. Ракитин се самоубива. "Аз постъпих в музеите, без да махна никого, и това е фаталната ми грешка" - разказва Ракитин. Той е обвинен, че харчи много пари в личния си живот и това означава, че взима пари от музейната каса.
В същото време поетът тегли заеми, за да изхранва семейството си.
Половин година той не получава заплата, защото музеите преминават от просветното към военното министерство през 1934г. Малко по-късно Ракитин е обвинен и в измяна - по това време идва една румънска делегации, която той развежда. Обвинен е от враговете си, че за много пари е продал на румънците стратегическа военна карта. За това е написан донос до министъра на войната.
На 14 септември 1933г. поетът се обръща към ген. Филипов, като иска запечатване на канцеларията, поставяне на стража и пълна ревизия. Той посочва имената на служителите, които са се съюзили срещу него - Шулц, Таньо Желев, Георги Петров, Петър Генов и Екатерина Бойчева. "Предотвратете пъкления план срещу мене, за да се хванат истинските престъпници, ония, които десетки години са дерибействали из музеите"- призовава Ракитин.
Жалбите на Ракитин са оставени без последствие. Той е уволнен със заповед номер 327 от 16 септември 1934 г. на министъра на войната ген. Кисьов. По ирония на съдбата Ракитин дотогава търси помощ най-вече от полк. Иван Стойчев от министерството, а той, всъщност, е в дъното на заговора.
След това уволнение, останал без средства за издръжка на семейството си, Ракитин прави опит да стане инспектор на читалищата, гимназиален учител в София, служител в Народна библиотека, но среща твърдия отказ на министъра на просветата.
И така се стига до получаването на фаталната призовка да се яви на 2 май 1934 г. в Софийския военен съд. Обвиняват го, че е задигнал вещи от музеите в Плевен.
На 1 май Ракитин е в София, където са и последните му срещи с негови приятели интелектуалци. Един от тях е Недялко Месечков, който го кани да се пресели от Плевен в София. Ракитин го гледа с разсеян поглед и му отговаря: "Да, да, може би ще остана завинаги в София."
След час-два заминава за Плевен, прощава се с жена си, целува за сбогом дъщеричките си и веднага отпътува обратно за София.
Към 8 часа на 2 май влакът минава Своге. Ракитин скача от мястото си, поглежда разсеяно около себе си и казва на своя спътник инж. Маринов: "Отивам да спя!" Наближава фаталния тунел номер 3 до гара Реброво.
Два часа по-късно известяват брата на Ракитин - Любомир, че трупът на поета е открит на парчета. Преди скока си във фаталния тунел номер 3 Ракитин на два пъти прави опити да се самоубие, но жена му Катя и близките му успяват да го спасят. Третия път никой не може да му помогне.
Опелото на трупа е в църквата "Света София".
Самоубийството на Ракитин възмущава цялата културна общественост в България. Пишат се протестни статии от писатели и културни дейци срещу грубата безсърдечност на управляващата върхушка.
"Оставиха един от най-големи-те български поети да се прехвърли пред колелата на влака, за да се избави от завист, клевети и глад" - пише поетът Кирил Христов.
"Такава бе жестоката съдба на един от най-сърдечните български поети", ще напише и акад. П. Динеков, негов почитател още от студентските си години, под чиято редакция излизат през 1946г. I и II книга от съчиненията му - стихотворения, поеми и легенди.
В прощалното си писмо до любимата си съпруга, "най-добрата жена", Ракитин пише:
"Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят"
А в последния си бащински съвет към трите деца, Лили, Светла и Бисера, той ги предупреждава да се пазят от зли хора.
В предсмъртно писмо до майка си, нежният, честен и оклеветен син пише: "Нека Бог ги съди, защото тук на земята е царството на лъжата, подлостта и измамата."
Балкана моя пръв учител бе
Балкана моя пръв учител бе,
люля ме волността му, раснах в нея,
учих се от потоците да пея
и да чета по звездното небе.
На моя род ми пееше скръбта
бездомний вихър в тъмни пущинаци,
Разказваха ми гъстите букаци
на подвизи юнашки повестта.
дене летях с орлите замечтани,
ноще в мълчанието усещах бога.
В детинството си аз научих много,
Учител бе ми стария Балкан.
Нощта извиши звездния си купол
Нощта извиши звездния си купол,
струи златиста, мека светлина.
Наситен с мирис въздухът е топъл
и сочен като устни на жена.
О, тая нощ на блянове и сладост!
Опива ме и гали, и зове
дъхът на кипналата буйна младост
в безбрежни равнини и лесове.
Усещам да звъни по всички жили
мъзгата на дървета и треви,
с води през ниви път извили,
копнежа си земята ми мълви.
Копнеж по нещо светло и далечно
разкрил ширно звездния покров.
Духът ми окрилил с надежда вечна,
сърцето ми изпълнил с любов.
Прочетена от 1342