Гайтани вежди, снага топола

125 години от рождението на Никола Ракитин

Камелия Иванова

Поредица: ""

      Псевдоним на Никола Василев Панчев. Роден е на 6.06.1885г. в с. Лъжене \дн. Трудовец\, Софийско.

През 1908г. завършва славянска филология в СУ „Св. Кл. Охридски", а след това участва в Първата световна война. До 1933г. е учител в гр. Плевен, а на 19.09.1932 е избран за директор на Военно-историческия музей в Плевен, след смъртта на Стоян Заимов.

През 1934 г. е създаден Съюз на писателите от провинцията, в основата на което създаване е сп. „Светлоструй". На 3 март 1934г. в гр. Търново в салона на търновската девическа гимназия е проведена писателска конференция, на която е основан съюзът. За председател е избран Никола Вас. Ракитин, а за секретар - Димитър Добрев.

За първи път печата през 1906г. в сп. „Демократически преглед". Стихосбирката му „Размирни години" е изпълнена с протест срещу насилието, войната, безсмислената смърт.

Още приживе е признат от съвременниците си за един от най-нежните поети, наред с Н. Лилиев.

Константин Балмонт превежда някои стихове на Ракитин и ги публикува в емигрантските руски издания.

През 1961 във Франция е издаден том с около 200 негови стихотворения в превод на А. Монтини.

Поетичен спомен е оставил за Ракитин поетът Петко Тихолов: "Висок, строен, с кафяви очи, с мустаци, с правилен нос и брадичка. Носеше широкопола, велурена шапка, или кафяв астраганен калпак. Говореше тихо, задушевно. Цялото му същество излъчваше скромност, доброта и благородство. В него имаше нещо мило и добродушно, бих казал наивно-детско". А в стихотворението си

"Душата ми е на дете душа" сам се характеризира:

"Душата ми е на дете душа:

тя вярва и в мечти и чудеса..."

Несправедливо обвинен в злоупотреба с държани пари, на 2.05.1934г. Ракитин се самоубива. "Аз постъпих в музеите, без да махна никого, и това е фаталната ми грешка" - разказва Ракитин. Той е обвинен, че харчи много пари в личния си живот и това означава, че взима пари от музейната каса.

В същото време поетът тегли заеми, за да изхранва семейството си.

Половин година той не получава заплата, защото музеите преминават от просветното към военното министерство през 1934г. Малко по-късно Ракитин е обвинен и в измяна - по това време идва една румънска делегации, която той развежда. Обвинен е от враговете си, че за много пари е продал на румънците стратегическа военна карта. За това е написан донос до министъра на войната.

На 14 септември 1933г. поетът се обръща към ген. Филипов, като иска запечатване на канцеларията, поставяне на стража и пълна ревизия. Той посочва имената на служителите, които са се съюзили срещу него - Шулц, Таньо Желев, Георги Петров, Петър Генов и Екатерина Бойчева. "Предотвратете пъкления план срещу мене, за да се хванат истинските престъпници, ония, които десетки години са дерибействали из музеите"- призовава Ракитин.

Жалбите на Ракитин са оставени без последствие. Той е уволнен със заповед номер 327 от 16 септември 1934 г. на министъра на войната ген. Кисьов. По ирония на съдбата Ракитин дотогава търси помощ най-вече от полк. Иван Стойчев от министерството, а той, всъщност, е в дъното на заговора.

След това уволнение, останал без средства за издръжка на семейството си, Ракитин прави опит да стане инспектор на читалищата, гимназиален учител в София, служител в Народна библиотека, но среща твърдия отказ на министъра на просветата.

И така се стига до получаването на фаталната призовка да се яви на 2 май 1934 г. в Софийския военен съд. Обвиняват го, че е задигнал вещи от музеите в Плевен.

На 1 май Ракитин е в София, където са и последните му срещи с негови приятели интелектуалци. Един от тях е Недялко Месечков, който го кани да се пресели от Плевен в София. Ракитин го гледа с разсеян поглед и му отговаря: "Да, да, може би ще остана завинаги в София."

След час-два заминава за Плевен, прощава се с жена си, целува за сбогом дъщеричките си и веднага отпътува обратно за София.

Към 8 часа на 2 май влакът минава Своге. Ракитин скача от мястото си, поглежда разсеяно около себе си и казва на своя спътник инж. Маринов: "Отивам да спя!" Наближава фаталния тунел номер 3 до гара Реброво.

Два часа по-късно известяват брата на Ракитин - Любомир, че трупът на поета е открит на парчета. Преди скока си във фаталния тунел номер 3 Ракитин на два пъти прави опити да се самоубие, но жена му Катя и близките му успяват да го спасят. Третия път никой не може да му помогне.

Опелото на трупа е в църквата "Света София".

Самоубийството на Ракитин възмущава цялата културна общественост в България. Пишат се протестни статии от писатели и културни дейци срещу грубата безсърдечност на управляващата върхушка.

"Оставиха един от най-големи-те български поети да се прехвърли пред колелата на влака, за да се избави от завист, клевети и глад" - пише поетът Кирил Христов.

"Такава бе жестоката съдба на един от най-сърдечните български поети", ще напише и акад. П. Динеков, негов почитател още от студентските си години, под чиято редакция излизат през 1946г. I и II книга от съчиненията му - стихотворения, поеми и легенди.

В прощалното си писмо до любимата си съпруга, "най-добрата жена", Ракитин пише:

"Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят"

А в последния си бащински съвет към трите деца, Лили, Светла и Бисера, той ги предупреждава да се пазят от зли хора.

В предсмъртно писмо до майка си, нежният, честен и оклеветен син пише: "Нека Бог ги съди, защото тук на земята е царството на лъжата, подлостта и измамата."

 

Балкана моя пръв учител бе

 

Балкана моя пръв учител бе,

люля ме волността му, раснах в нея,

учих се от потоците да пея

и да чета по звездното небе.

На моя род ми пееше скръбта

бездомний вихър в тъмни пущинаци,

Разказваха ми гъстите букаци

на подвизи юнашки повестта.

дене летях с орлите замечтани,

ноще в мълчанието усещах бога.

В детинството си аз научих много,

Учител бе ми стария Балкан.

 

Нощта извиши звездния си купол

 

Нощта извиши звездния си купол,

струи златиста, мека светлина.

Наситен с мирис въздухът е топъл

и сочен като устни на жена.

О, тая нощ на блянове и сладост!

Опива ме и гали, и зове

дъхът на кипналата буйна младост

в безбрежни равнини и лесове.

Усещам да звъни по всички жили

мъзгата на дървета и треви,

с води през ниви път извили,

копнежа си земята ми мълви.

Копнеж по нещо светло и далечно

разкрил ширно звездния покров.

Духът ми окрилил с надежда вечна,

сърцето ми изпълнил с любов.

Прочетена от 1342

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Десислава и други любови
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси