Много пъти са ми задавали въпроса, а понякога съм изпитвал изключително силното желание да отговоря, но макар да имам какво да кажа, не съм успявал и няма да успея.
Защото универсална рецепта няма. Защото всяка форма и всеки жанр имат различна техника. Защото има творби, които просто се случват. Те са като ненадейно изживяване, идват неочаквано като летен дъжд, изкушение или любов, но споменаването им в случая е по-скоро баласт и оправдание - за човек, който не може да каже нищо по темата или с претенции за пишещ, спрял да пише, просто защото нещо му се е случило и ако е можел изобщо, вече не може. За човек със сериозно отношение към писането, възприемащ го като работен и творчески акт, Великото Озарение, Божественото Откровение, Обсебването му от Музите, Ослепителното Вдъхновение и т.н. трябва да стои на последно място сред средствата, на които се осланя. Не съм фен на този начин на живот - стоиш по цял ден в кръчмата и се надяваш Господ да ти заговори и ръката ти да следва волята му. Не че не съм експериментирал в зелената си младост и така. Няма смисъл художественото творчество да се обяснява с мистичен патос - доста голям процент от великите творби и наследството през вековете са къртовски труд, а не светли прозрения и песни на божества, изтекли от пръстите. Напротив, на пръсти се броят творби като „Тъй рече Заратустра" или, да речем: „Престъпление и наказание", които просто са си чакали повода, за да „избухнат" и да материализират в текст назрели, готови вече идеи.
По-често идеята се оформя, става ясна по време на работния процес. А то наистина си е процес: продължителен, преминаващ през много цикли, отключващ мисълта към екстремален брой операции, може би с десетки или стотици пъти в повече, отколкото използваме в ежедневието си. С едно изречение: трябва да се започне, за да се стигне до някъде, а след започването подходът е строго индивидуален, всеки артист трябва да открие за себе си най-плодотворния или поне най-удобния.
Направете първата стъпка. Просто седнете, освен ако не пишете прави, защото всякакви чешити познавам, а един пишеше на триножник, все едно рисуваше. Няма да се учудя, ако разбера и за някой, който пише на училищна дъска с тебешир. /Сега се сетих, веднъж пиян, влюбен и вдъхновен, на двадесет и няколко си, пред ужасените очи на момиче, което ме чакаше в леглото, изписах стената й с любовни послания/. Обикновено обаче се пише седнал, така че постарайте се да го сторите.
Оттук нататък, какво правя аз например. Мисълта ни обикновено изпълнява дисциплинирано онова, което й диктува необходимото в ежедневието ни. Стегнат и изпълнителен служител ни е. Карам го да развърже възел, да разкопчае горно копче, да затвори очи, защото само така ще види колко още посоки има, освен тази, която следва и трябва да следва в рационалното ни съществуване, за да съм читав. В този миг виждам, че посоките са още безброй.
Просто бленувам. Повечето от нещата, за които мисля, са летящи балони, пълни с въздух, абсолютно нищо от тях не може да се извлече, но някъде между тях е и интересната провокация, която разчопля мисъл, а тази мисъл предизвиква следваща и следваща. Преди да разбера какво правя, вече пиша. Пиша нещо, което не би ми хрумнало в друго състояние и дори усещането е, че не мисля аз тези неща, а съм отстъпил пръстите си на дух, който чрез текста ми се изповядва. Това е в общи линии. Универсална рецепта няма. Смея категорично да кажа, че далеч по-рядко вдъхновението ни кара да пишем. По-често писането вдъхновява.
И тази колонка за мен е още едно доказателство, защото, стигайки до края й, разбирам, че имам материал поне за следващо продължение.
Прочетена от 441