Гайтани вежди, снага топола

Много пъти са ми задавали въпроса, а понякога съм изпитвал изключително силното желание да отговоря, но макар да имам какво да кажа, не съм успявал и няма да успея.

Защото универсална рецепта няма. Защото всяка форма и всеки жанр имат различна техника. Защото има творби, които просто се случват. Те са като ненадейно изживяване, идват неочаквано като летен дъжд, изкушение или любов, но споменаването им в случая е по-скоро баласт и оправдание - за човек, който не може да каже нищо по темата или с претенции за пишещ, спрял да пише, просто защото нещо му се е случило и ако е можел изобщо, вече не може. За човек със сериозно отношение към писането, възприемащ го като работен и творчески акт, Великото Озарение, Божественото Откровение, Обсебването му от Музите, Ослепителното Вдъхновение и т.н. трябва да стои на последно място сред средствата, на които се осланя. Не съм фен на този начин на живот - стоиш по цял ден в кръчмата и се надяваш Господ да ти заговори и ръката ти да следва волята му. Не че не съм експериментирал в зелената си младост и така. Няма смисъл художественото творчество да се обяснява с мистичен патос - доста голям процент от великите творби и наследството през вековете са къртовски труд, а не светли прозрения и песни на божества, изтекли от пръстите. Напротив, на пръсти се броят  творби като „Тъй рече Заратустра" или, да речем: „Престъпление и наказание", които просто са си чакали повода, за да „избухнат" и да материализират в текст назрели, готови вече идеи.

По-често идеята се оформя, става ясна по време на работния процес. А то наистина си е процес: продължителен, преминаващ през много цикли, отключващ мисълта към екстремален брой операции, може би с десетки или стотици пъти в повече, отколкото използваме в ежедневието си. С едно изречение: трябва да се започне, за да се стигне до някъде, а след започването подходът е строго индивидуален, всеки артист трябва да открие за себе си най-плодотворния или поне най-удобния.

Направете първата стъпка. Просто седнете, освен ако не пишете прави, защото всякакви чешити познавам, а един пишеше на триножник, все едно рисуваше. Няма да се учудя, ако разбера и за някой, който пише на училищна дъска с тебешир. /Сега се сетих, веднъж пиян, влюбен и вдъхновен, на двадесет и няколко си, пред ужасените очи на момиче, което ме чакаше в леглото, изписах стената й с любовни послания/. Обикновено обаче се пише седнал, така че постарайте се да го сторите.

Оттук нататък, какво правя аз например. Мисълта ни обикновено изпълнява дисциплинирано онова, което й диктува необходимото в ежедневието ни. Стегнат и изпълнителен служител ни е. Карам го да развърже възел, да разкопчае горно копче, да затвори очи, защото само така ще види колко още посоки има, освен тази, която следва и трябва да следва в рационалното ни съществуване, за да съм читав. В този миг виждам, че посоките са още безброй.

Просто бленувам. Повечето от нещата, за които мисля, са летящи балони, пълни с въздух, абсолютно нищо от тях не може да се извлече, но някъде между тях е и интересната провокация, която разчопля мисъл, а тази мисъл предизвиква следваща и следваща. Преди да разбера какво правя, вече пиша. Пиша нещо, което не би ми хрумнало в друго състояние и дори усещането е, че не мисля аз тези неща, а съм отстъпил пръстите си на дух, който чрез текста ми се изповядва. Това е в общи линии. Универсална рецепта няма. Смея категорично да кажа, че далеч по-рядко вдъхновението ни кара да пишем. По-често писането вдъхновява.

И тази колонка за мен е още едно доказателство, защото, стигайки до края й, разбирам, че имам материал поне за следващо продължение.

Прочетена от 441

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси