Гайтани вежди, снага топола

За казването и мястото му

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Ако имах още сто тела и двеста ръце, дори да бях само с тези си две очи, две уши и две ноздри и уловях само онова, което улавя единствената ми кожа, щях навярно да напиша всичко, което имам да напиша, вълнуващо впечатление е, което има право на своите думи. Открило ги е и ги е изрекло в мен. Почувствал съм ги по върха на пръстите си и ръката ми е била готова да ги напише, но на други е бил редът.

Искрите или идеите преди всеки от разказите ми са като сперматозоидите. Стотици хиляди са се втурнали към целта, но само един я е достигнал.

Такъв е физическият свят - ограничаващ. Твърде тесен е, за да се изяви докрай всичко от духовния. 

А обикновено, докато пишем, сме тунел между двата свята. Или, ако щете, любовната им игра сме.

Невъзможно е да напиша всичко, което имам да пиша. И не е виновна краткостта на човешкия живот, защото колкото по-дълъг е или можеше да бъде, толкова повече щеше да е творческият материал.

Първо, когато чета книга, обикновено автоматично й правя поне двадесет трансформиращи преразказа. 

"Правя" - условно аз. Правят го други автори, които съм прочел преди настоящия. Имали са силата, превърнали са се в част от програмите ми за мислене.

И докато чета поредния, в тяхната стилистика и маниер съпреживявам историята по много различни начини и я оглеждам от много гледни точки.

И понеже често е през очите на незначителен или понякога дори излишен образ в нея, получава се през очите на герой, който липсва, а сам съм измислил, че би могло да го има при тази ситуация, и неволно го развивам като характер, същност, съдба... Някои от тези - както ги нарекох - трансформиращи преразкази, нямат нищо общо със сюжета на книгата, откъснат ли се от него.

А действителността е книга. По същия начин я чета. Такава, каквато е през въображаемите трансформиращи преразкази.

След малко тръгвам на работа. Знам, че ще чуя разказа на разтапящия се сняг за замисления мъж със сиво яке (аз), този на касиерката от магазина до нас, от който пътьом ще взема закуска, на циганката на пазара, от която ще си купя цигари, а това са само три измежду десетките истории, през които ще изживея някакви си 15-17 минути от живота си. И тъй като всяко от тези първи лица в хипотетичния трансформиращ преразказ си има своя живот, своя опит, своите драми, през които ме възприемат, които следва да се отбележат и проследят, за да се обоснове психологизма на възприятието им, то следващитя ми кратък отрязък от живота може да се опише доста стегнато и динамично в 500 - 700 страници, шрифт Times New Roman, 12. С езика и маниера на поне дванадесет класици. Чрез тях чета непрестанно реалността, всичко, което ми се случва. Всичко, което забелязвам. Всеки, с когото общувам, с когото се разминавам. 

А всички тези милиарди ненаписани истории и герои продължават да се развиват, да живеят, да стават все повече и повече - на онази планета вътре в мен. Докато някоя от историите ми не намери път навън чрез пръстите ми. 

С повод или без повод. По изяснена или неизяснена причина. 

Веднъж писах колонка по темата, тази е втората.

Клишето "Нямаш ли какво да кажеш, не пиши" не е коректно.

Невъзможно е да изпишеш и една нищожна част от това, което си заслужава.

Друг е въпросът, че нещо има стойност, само ако е казано на мястото си.

Нещо, което точно дъвчещите и преживящите клишето не съзнават или с което - най-малко - не се съобразяват. 

Не парламентът е мястото, в което душата на компанията в селската кръчма има кой знае какво да каже, нито селската кръчма е мястото, в което ядрен физик трябва да чете лекциите си.

Винаги има какво да кажеш, по-трудно е да се открие мястото му.

А белият лист е универсалното място. То е вселена, отворена врата за мислите, за всички вълнения. Той е твой. 

И нямаш друг посредник между себе си и него.

И който твърди обратното, е лъжец и насилник.

Тъй, че - За Бога, пиши!

И не се съобразявай с мнения, защото, ако се съобразяваха с мнения, нямаше да си имаме ни Достоевски, ни Фокнър, ни Керуак, ни - ако щете - Агата Кристи.

И да се върнем отново на мястото, където имаш или нямаш какво да кажеш.

Ако душата на компанията в селската кръчма си говори в нея, ще е смешно депутатът да му търси сметка защо не спазва парламентарните изисквания. 

Ако един професор по ядрена физика си чете лекциите пред студентите, някой, чието място е в селската кръчма, не може да му викни: "стига бе, скучен си!"

В тези случаи проблемът с мястото не е на казващия, а на присъстващите. Те не са на своето. 

Има хора, които навсякъде са на мястото си, винаги им е интересно и с всеки намират общ език.

Няма да забравя вечерта след една премиера на Пинче, когато превъзбудената ни компания обсеби едно заведение. Шумно започнахме да рецитираме, да коментираме. 

Имаше една маса с трима добре облечени по един много типичен начин едри, яки мъже. 
И по израженията им можеше да се прочете, че явно имат други приоритети, не литературата. Още по-малко пък тази вечер.

Какво се случи? Този човек някой ден ще е прототип на един от най-чаровните ми герои. Заговори с компанията ни, увлече и приятелите си. Те се забавляваха, най-малкото защото и той се забавляваше, а той и показа голяма начетеност и дори успя да ми открие пропуск - "Прометей" на Джойс.

Да, има хора, които навсякъде са си на мястото. Типичен пример.

Благословени са такива. 

Има обаче и други, които приемат за нормално, че всяко място принадлежи на ограничените им критерии. 

Нещо като депутатът, недоволстващ, че не са спазени изискванията за парламентарен контрол в кръчмата. И пияницата, на когото не му е интересно в университета и мърмори. 
Такива не може да са коректори на творчество, критици, опоненти в спор, чрез който можеш да стигнеш до някаква истина.

Не че нямат какво да кажат. Имат. Всеки има. Но безброй пъти са го казали не на мястото си и то е изгубило смисъл.

Не са изтънчени ценители, моралисти, не са дори нихилисти в истинския, философския смисъл на думата.

И във виртуала, и в общата обективна реалност това са спамъри. 

Споменах, че за да има какво да кажа, се оглеждам с хиляди очи и в хиляди души. Е, през техните ми е омръзнало. Голяма е скука!

Прочетена от 1391

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Гайтани вежди, снага топола 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси