Добрата история е не само това, без което не може, а и умелото съчетание на това, без което може. Колко от нас, прочели романите на Чандлър, помним сюжетите им, но пък колко сме тези, които помним и остроумията на героите му? Смятам, че повече са вторите, но именно без остроумията романите можеха да минат, а без сюжетите - не.
Не споделям отношението на хора, за които литературният текст е само „зърно" и „плява". На тези, които правят оценка с лекота и казват: „това е ненужно, може и без него, плява е, губи се зърното". Не съм способен на подобни оценки. Просто защото в Словото, освен зърно и плява, виждам и всички останали растителни видове. И животински също, цялата жива природа. И неживата. Цялото разточително богатство на вселената и познанието ни за нея - като хиляди, обърнати една срещу друга, огледални повърхности, създаващи безброй реалности, между които духът ни се лута или пътува.
Не мога да отделя нужното от ненужното. Според мен необходимостта, индивидуална за всеки читател, автоматично прави това. Четейки, всеки е включил своя филтрираща програма, която компресира дълбоко в подсъзнателното онова, което не му е нужно за настоящия момент и възприема съзнателно само онова, което му е необходимо.
Не съм фен на ненужната претовареност на текста, но какво е ненужно, кое точно и как го натоварва вече е сложен въпрос, за отговора на който някой трябва да поеме отговорност. И това е авторът или издателят, който се е споразумял с него, за да покажат текста в онзи вариант, в който са преценили, че е най-добър.
Като дете съм чел „Робинзон Крузо" и „Дейвид Копърфилд" направени като детски книжки, по-къси - със съдържание навярно една десета от оригиналните романи. По-късно, като юноша, съм чел две различни съкратени версии на „Клетниците". Тези книги, без да ощетяват сюжета, спестяват доста от очарованието на оригинала, с цел да спестят време на ученика и той да добие поне минимална представа за произведението.
На всички са ни познати такива издания - „Фауст", „Ад", „Хамлет", „Дон Кихот" и много други. Всъщност, постигнато е много повече от първоначалната цел. Това са нови произведения със старо съдържание. Впечатленията и изживяването са различни. Дори идеята да изглежда същата, самото отношение на направилия съкращенията - първо читателско, после творческо, й придава различен нюанс. Не казвам, че я ощетява, напротив - в някои случаи може да звучи дори по-свежо и да се възприеме по-лесно от много повече читатели. Случва се да постигне по-добре целта на автора и от самия автор.
Чувал съм, че в щатите имало варианти на „Ана Каренина" и „Война и мир" за бизнесмени, от по тридесетина страници. Само съм чувал, не съм ги чел и може би това е причината да ми се струва вече прекалено, дори кощунствено.
От друга страна, отново първо пред американския читател, Робърт Силвърбърг прави от разказа на Азик Азимов „Двестагодишният човек" роман.
Стивън Кинг сам удължава свои разкази в романи, но продължава да ги нарича разкази въпреки обема им - „Ланголиерите", „Таен прозорец - тайна градина" и други.
Няма текст, който да не може да бъде съкратен или удължен.
Една история може да бъде разказана по много начини, с повече или с по-малко детайли и подробности. И ако е добра и добре разказана, независимо от размера, тя е добра история. Ако не е добра или не е добре разказана, независимо от размера, тя не е добра история. Всяка форма си има своето очарование, а въпросът със словото не е толкова прост, за да се раздели на „зърно" и „плява". Оценката за нужно и ненужно в един текст е далеч по-сложна.
И според мен добрата история не е само това, без което не може. Тя е и умелото използване на това, без което може.
Прочетена от 412