Когато се получава най-добре, винаги чувствам читателя си. Близо до себе си, понякога и в самия мен. Пиша си аз, а тя е седнала до мен или наднича над рамото ми и чете това, което се излива. Непознатата или много добрата приятелка от мрежата, която реално в този час е далече от мен. Като истинска е и искам да я задържа. Сега по-добре от всякога чувствам какво й харесва, какво се нуждае да прочете. Дори не съм наясно как го правя, надскачам и себе си, използвам език, който по принцип ми е далечен, на който не мисли сърцето ми и на който не чувстват фи брите ми, но това е езикът на нейното четиво, това четиво, което ще я задържи още малко, още малко при мен. Чувам понякога забележките й, понякога между редовете коментираме написаното, пръстите ми мигновено изясняват неясните моменти. И когато завърша започнатото, с нетърпение чакам да го публикувам, защото знам, сигурен съм на сто процента, че тя ще го прочете... А с нея и още много, които приличат на нея по това, че харесват същото четиво.
В други случаи, докато пиша, усещам приятел, стар приятел, с когото не сме се виждали от години, няма и да се видим, нито ще ме прочете. Но той е типаж от действителността, дължа му нещо или той на мен, имаме си недовършен спор или съм му дал обещание, нещо съм премълчал или просто сме си повлияли на мисленето и на живота. Пиша, а той разгръща ненаписаното още от мен като вече публикувана книга. Говори си сам, всъщност - обръща се към мен, но мен ме няма, далече съм. Казва всичко онова, което знам, че ще каже, когато чете това, което пиша. И разбира се , съобразявам се с него. Както и с неприятеля, когато е адресирано към него. Както и с онзи, за когото дори знам, че няма да ме прочете, но сега наднича през очите ми, любопитства, открива четивото си, замисля се над неща, за които по принцип избягва да мисли.
Понякога съм чувстващи страници, с набъбнали букви - кръвоносни съдове, смисълът сам се е копирал върху тях, а тях копирам върху клавишите, за да премина през няколко пространства и да се озова чрез книгата си на десетки места. Случва ми се дори да улавям миризмата на парковете, на болниците, на различните домове - напоена със спецификата на социалното статукво; миризми на селски дворове или онази - приятната за всеки мъж, на кожа и бензин - миризмата на разкошно возило. Поглеждам през очите на всички тях, после видението се губи, вмъквам с е между мислите им...
Едно четиво обикновено се твори и от читателя, не само от автора. Твори се и от този, за когото е предназначено и зависи толкова от читателя, колкото и един твой разговор с този, с когото го водиш.
Прочетена от 384