„Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - резки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други, изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота." Това разказва Христо Фотев за този поет, на когото ми се иска да посветим неделния ден. На смъртното си ложе същият този поет завещал на приятелите си: „Пазете Христо". И се питам какво и как да разкажа след такива думи. Та Фотев всичко е казал - и за красотата, и за скръбта, и за нежността... И за приятелството. Приятелство, родило се някъде между небето и земята, близо до морския бряг - „една маса, три риби, пет чаши..." Приятелят, Иван Пейчев, не е роден до морския бряг. Роден е в гр. Шумен, на 16.12.1916г. Дали случайно се повтарят цифрите в датата му на раждане, или онази почти боготоворена и отричана от нас вълшебница, съдбата, отново е показала своята мъдрост и чувство за хумор, та тези дата да определят нататъшната съдба на родилото се момче... можем само да гадаем и да вярваме или не. Когато момчето, като повечето будни младежи, родени в началото на века, навлиза в своята младост, той се увлича от идеите на социализма, от романтичността на Народната революция и през 1933г. е изключен от Шуменската гимназия, поради участието си в ученически стачен комитет и РМС. Не само е изключен, но и му е отнето правото да продължи образованието си. Но... талантът не чака образование. То подпомага, но не винаги е задължително условие. Младият поет бива забелазян, публикуван... За да остане в паметта на събратята си като условие и център на всяка бохемска компания и нощ. За да буди името му и възторг, и завист, и уважение, и преклонение, но и отричане и омраза, както у младите, така и у утвърдените поети от няколко поколения. Едновременно с писането на стихове и пиеси, първата от които започва да пише през лятото на 1942г., Иван Пейчев работи като кадровик в Димитровград, библиотекар в Калофер, драматург в Сатиричния театър в София... И намира, намира време за приятелите си и любимите си поети. Които ще го запомнят... с рецитациите му, с бохемските компании, с живота му. Колко са поетите, позволили си в онова време да нарекат „големия пролетарски поет" Димитър Полянов „динозавър"? Или онези, които имат смелостта да рицитират единствено и само свои стихове или на поетите, които те лично уважават? Колко поети познават съвременниците, дето могат да се изправят в цял ръст, без маска и да покажат среден пръст на... Вълко Червенков? Което ми напомня да задам един въпрос. Замисляли ли те се кой има право да обявиза продан Народното събрание? И кога? Да, пправилен отговор. Такова право има само един поет, който знае, че да си поет, означава да си отговорен, задължен и да служиш на народа си. Което би трябвало да помни и народният избранник. Всеки народен избранник. И когато повечето от тези народни избранници забравят това, то един поет има право да отиде и да залепи бележка на сградата: „Продава се Народното събрание".
В съществуващите по това време кръчми („Трявна", „Средец", „Петте кьошета", „Дивите петли", „Бамбука") Иван Пейчев събира тесния кръг на приятелите си, но не само, за да споделят чашите и алкохола, цигарите и думичките за хубавите момичета, а и за да ги сгрее с обичта си към Вутимси и Вапцаров, или за да ги потопи в нежността на собствените си стихове. Времето минава и приятелите поемат по различни житейски и творчески пътища, „добронамерените" съветници стават все по-отегчени и по-злобни, а кръчмите... и те една след друга постепенно изчезват, трансформират се и се превръщат единствено в спомени. Остава само той - поетът, който вярва, че знае пътя си и познава душата си. Устойчив, издръжлив, непоправим, невъзможен. Запазил нежността в душата си, той не се отказва от лиричността в поезията си. Неизневерил на учителите си, неприел да се раздели с „пошлото и баналното", за да се отдаде на модерното и висшето. Запазил себе си, отблъсква онези, които са обикновени, чийто хоризонт стига само да съседното борче, Поетът остава неприспособим и саркастичен, но устойчив и постоянен... Постоянен до онзи 9-ти юли през 1976г., когато се отправя на дълго морско пътешествие, дали към „Острова на блажените" или към среща с Моряка (Никола Вапцаров), след продължително и тежко боледуване.
Обичан от онези, които носят свободата в себе си, обруган от критици и колеги, почитан от талантливите, отричан от другите, Иван Пейчев оставя много противоречия сред събратята и критиците си, оставя много въпроси и търсене. Иска ми се да завърша с думите на Здравко Петров:
„Дори и способни критици, като един Борис Делчев, не винаги са те разбирали, замеряли са те с литературна дребнавост, бивали са несправедливи към теб, изтъквали са на преден план отмиращото, отживяващото в твоята поезия, замълчавали са реалистичното. Неведнъж са бъркали в душата ти с груби пръсти, хранили са предубеждения, поощрявали са у тебе тривиалното, а са преследвали самобитното, оригиналното. Дори не много отдавна Стоян Каролев се опита със статията си "Действителен и мним лиризъм" да ти наложи нови догматични окови. Правилна в някои съвсем общи констатации, тя е безпомощна в естетическия си анализ. [...] А Иван Пейчев е поет на тънки лирични настроения, на свидни човешки емоции, на деликатни намеци. Стиховете му обикновено имат богат лирически подтекст и за да можеш успешно да го разбереш и - особено - умело да го критикуваш, трябва да имаш поне частица от неговия артистичен темперамент." - "Драмата на един поет", 1956
ЛЮБОВ
Изглежда снощи е валяло дъжд
и затова са весели дърветата,
и паркът винаги един и същ
със хиляди листа и капки свети.
На пейката седи пазачът глух,
ще бъде смешно, ако го запитам
дали е чул, когато ти със друг
си минала под здрача и звездите.
Не се страхувай, няма да съм лош,
и ще разкажа тихо, но на себе си,
защо се разделихме и защо
днес пак съм уморен и малко бледен.
Сънувахме ли? Свиреше щурец,
и всяка дума беше тъй ненужна,
студени бяха твоите ръце,
а устните - затворени и чужди.
И някак изведнъж, за миг, разбрах
смехът горчив и погледа далечен.
В дълбоката внезапна тишина
аз знаех, че не ме обичаш вече.
Сега съм сам, но тъй е по-добре,
разбирам всичко и не те осъждам.
Вървя замислен в пролетния ден,
и може би съм малко тъжен...
***
Подарявам ти голямото свое море !
Подарявам ти реката, която обичам !
Подарих ти всичко, което нямам
-защо си с друг ?
Мога ли с беззащитните свои ръце
да извая от дъжд нежността си и тебе ?
***
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце.
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсно доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.
Прочетена от 884