"Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"
Светла Георгиева
Обичам приказки. Магически. И такива, в които се разказва за принцеси. Но не за онези принцеси, изпаднали в безумство от властта и вниманието, дето все връщат кандидатите и ги карат да правят какво ли не. А за принцеси, осъзнали, че, за да станеш кралица, трябва да загубиш главата си и с новата глава да сътвориш нов свят. Защото избрала да подкрепиш единствения, ти ставаш невидима за другите. Не просто недосегаема и недостижима, а невидима. Съдбата ти вече е да бъдеш едно цяло с народа си и с тези, чиято подкрепа не можеш да имаш, преди сам да си направил избор и подкрепил. Такива принцеси май не се срещат много- много в приказките, но пък ги има в реалността. Те имат осанка на богини (извинявам се за клишето), в очите им светят тъга и обич, а думите им са изпълнени с мъдрост. В повечето случаи предпочитат да си седят тихо и кротко на масата, незабелязани и незабележими, но това не е възможно да се случи. Защото омайват - с поглед, с усмивка, с начина, по който държат чашата или цигарата си, с думите си, с гласа си. С всичко. А Бог, когато ги е създавал, е бил щедър, много щедър. Дал им е от много по много. И не е забравил да ги надари и с талант. В повечето случаи с много повече от един.
В своя нетолкова дълъг живот аз успях да се запозная с една такава жена. Изтъкана от аристократизъм, талант и топлина. Красива вечерна рокля или пък вталени кожени панталони - на нея всичко й отива. А когато китарата е в ръцете й и тя запее, трудно ти е да определиш кое повече те вълнува - стихът или музиката й. Всъщност, нямам идея да ви разказвам за това какъв човек е тя, за талантите й, за ангажиментите й. Само ще спомена, че за мен тя е от хората, които умеят много и знаят как да приложат това, което умеят, за да стоплят другите, за да ги дарят с мъдрост, за да оставят диря.
Защо ви пиша за нея днес? Защото вчера тя имаше рожден ден. И това е моят начин да кажа:"Светле, да си жива и здрава. Много празници още те очакват, защото умееш да раждаш любов в сърцата на другите. Честит ден рожден, омайнице!"
Но има и още една причина. Тези дни отново се заплетохме в нещо, което на мен ми е доста странно. Не, не неразбираемо, просто странно. Често май забравяме онези истини, дето и децата ги знаят . И най-вече забравяме защо пишем и кому сме потребни. Да, аз лично пиша, защото не мога да не го правя. Защото не мога да спя, не мога да си дочета интересната книга или пък да се насладя на филма, ако не запиша онези чукащи в главата ми пирончета-думи. Затова пиша. Друг е моментът с публикуването, обаче. Когато реша да публикувам нещо, то означава, че го правя не за себе си, а заради тези, дето ще ме четат. Тоест, повярвала съм си, че имам какво да кажа на другите. Или само на един друг. Въпреки че след тези хилядолетия, в които се е развивала литературата, какво ли мога да кажа аз на читателя? Но има едни такива моменти, в които си вярваме, че имаме какво да му кажем - може би нищо ново, но поне уникално и поднесено по нов начин. Някои успяваме. Други - не. Важното е да не забравяме защо го правим. Заради кого и кога. Да дадем на себе си правото да бъдем истински и споделящи. Да си позволим да бъдем свободни. Не Богове или гении, а просто свободни. В словото си и в духа си. В това, което правим и това, което не правим. Не сме се родили на тази земя, за да се харесаме на всички и не е нужно нито да се стремим да го постигнем, нито да вземем да повярваме, че сме го постигнали. Слушах много за това, че големият поет, който вълнува сърцата ни, е чист и достоен човек. Честно казано, не знам какво трябва да означава това. Пък и не вярвам в него. Няма да изброявам много примери. Не е нужно. Защото това, в което истински вярвам е, че Големият поет е истински свободен. Друго не му е нужно.
От тези свободни творци, поне аз мисля така, е и Светла Георгиева. Затова посветих колонката си на нейния празник, макар с леко закъснение. Защото стиховете й ни учат на това да бъдем Хора.
Тя тича свободна като горски пожар
и нейните зъби са страшни.
Тя много надменно извръща глава
и се усмихва с опашка.
Тя чува, когато тревата расте,
познава цвета на тъгата...
Тя има очи на пленена принцеса
и лапа на близък приятел.
Походка на скитник и господар -
земята е нейно владение!
...Но тя е родена да търси свой Бог,
а за Бог е намерила мене!
Тя вярва, че мога да я защитя
от цялата скръб на земята,
от злия съсед, от дъжда, от нощта,
от вятъра и самотата...
А аз се измъквам през задния вход,
зад вещи и думи се крия...
Какъв Бог съм аз, щом във този живот
не мога до край да съм силен!
Сгреши ли - с виновен, безмълвен въпрос
очаква присъдата свита -
с такова смирение в топлия нос,
с такава надежда в очите!
А мен ме ласкае лесната власт
законите сам да създавам...
Но тайно се питам: какъв Бог съм аз,
щом не зная дори да прощавам!
Тя може да чака с безкрайно търпение
ласката на моя поглед
и стига й даже нищожно парче
от моя хляб и моята обич!
А аз й подхвърлям - забързан, разсеян -
къс безразлична консерва...
Какъв Бог съм аз, щом не умея
да бъда наистина щедър!
Тя си шепне с нощта, тя флиртува с деня,
тя вдишва света без остатък,
леко тича по крехкия край на съня
и разбива с гърди тишината.
А аз се извръщам уплашен встрани,
скован в страхове и тревоги...
Какъв Бог съм аз, щом не мога дори
в сърцето си да съм свободен!
Но ако с безмилостно, грозно лице
съдбата поиска да страдам -
аз знам - с голи зъби и с голо сърце
пред мен тя ще скочи и в ада!
А аз ще отстъпя две крачки назад,
ще избягам далеч, ако мога...
Какъв Бог съм аз, щом притихвам от страх
зад олтара на нейната обич!
И излизам от там - развенчан, победен -
и я гледам виновен и мрачен:
„Всъщност, виж - аз изобщо не съм съвършен,
и се питам какво ли очакваш...", обаче
тя тича към мен като горски пожар,
тя с очи на принцеса ме гледа:
„В моя живот се избира веднъж -
аз избрах да повярвам във тебе..."
...И тръгвам до нея с походка на Бог.
но в мен препъват се мислите сякаш...
Ах, защо ли не мога да вярвам и аз
тъй просто и щедро във някой?...
Прочетена от 634