„Как без символи, вяра и Бог ще преминем през времето?"
Каква ще бъде България през 2020 г.?
Сложен въпрос. От една страна 2020 г. е след 9 години, от друга - спомнете си колко различно беше през 2002-а?
В екипа се оформиха няколко версии, но сме сигурни за две неща:
1. България ще я има. И ще е населена с българи. През цялата й над 1300 годишна история през нея са минали траки, славяни, кумани, хазари, татари, ромеи, кръстоносци, турци и кой ли не. Някои само са минавали, други са останали, но тази страна е на българите и те продължават да живеят в нея. И ще ги има.
2. Никой няма да ни оправи. Нито ЕС, нито НАТО, нито Русия, нито даже Турция и митичните арабски капитали. Никой не се е забързал, а и няма интерес да ни оправя (оня, дето щеше да ни оправи за 800 дни, не го броя). Ние сме като непослушно дете - важно е да ни накарат да слушаме, не да ни направят равни на себе си.
България през 2020 г. ще бъде такава, каквато сами си я направим. Не с помощта, а по-скоро въпреки Правителството, Европейския съюз, Международния валутен фонд и всички такива институции и организации.
За да стане всичко това, трябва да си повярваме. Да повярваме, че сме имали велика история и сме били велика нация. И че пак ще станем. Но не с атаки „на нож" и „Шуми Марица". Тези времена отминаха. Няма нужда да се заравяме в историята и да се дрогираме с нея. Призивите „България на три морета" са излишни. За последно страната ни е била военна сила през периода 1912-18 година.
Бъдещето на България зависи от това накъде ще поемем:
- към безсмислено състезание със западните държави, които, благодарение на Европейския съюз, започват да стават все по-бюрократични, все по-планови (нещо, което ние вече минахме и уж се отказахме от него)
- или ще се насочим към това да намерим отново себе си - историята си, културата си, ценността си... Но не като величаене на това колко сме били велики, а към това - как сме го постигали и как можем да го постигнем сега. Да бъдем себе си толкова силни и добри, колкото да ни стига, за да не се сравняваме, а да живеем.
В общи линии, ако не успеем да върнем вярата в себе си, разбирайте и в държавата като такава, България след десет години ще бъде същата, каквото е и сега, независимо какво ще постигнем или не в политически и икономически план.
Какво ни предстои да направим?
Явно е, че трябва да си изградим магистралите до морето - те сами по себе си не носят пари, но създават условия.
Ясно е, че трябва да построим Белене. Не само заради тока, работните места, а и заради това, че държава с ядрени централи не се бомбардира.
Трябва да построим и Набуко, и Южен поток, и дори Бургас - Александруполис (особено при нефтената криза, която се задава заради революциите в Африка).
Но това са ясни цели - те вече са пресметнати, финансирани - напълно или частично, те вече не са мечти, а са само работа.
Кои са високите цели, по кои звезди трябва да се целим?
Явно е, че не можем да си поставим за цел постигане финансовото благополучие на западните държави. Нито има как да стане, нито ще ни го позволят. (За оня черен сценарий, в който техните икономики се сриват до нивото на нашата, не ми се и мисли).
Явно е, че не можем да очакваме ново „Кремиковци" или друг мащабен технологичен проект. Нито имаме средствата, нито имаме ресурсите. Нито имаме какво да предложим - България е богата, но не с природни ресурси, които да преработваме.
Явно е, че не можем да разчитаме /поне стратегически във времето/ на разликата в заплатите между България и Европа. Първо - пропускаме, че в Китай заплатите са още по-ниски. Второ - разликата в уменията между нашите и западните работници е също голяма.
Явно е, че не можем да разчитаме някой отвън да дойде и да ни реши всички проблеми. Единственият шанс е да се вземем в ръце.
С какво е богата България?
В плана Ран-Ът, създаден още 90 година, е описано подробно, но може да се синтезира до три точки:
- незамръсена вода
- незамръсена земя
- красива природа
И нещо, което пропускаме - векове, векове история. Историята не е само скучни анали. Историята е и крепости, светилища, фрески, съдове. И най-вече култура. Много култура.
Няколкото съда от Панагюрското съкровище са донесли повече слава на България, отколкото цялата промишлена продукция на Кремиковци.
Ще пропусна обясненията за развитието на морски и селски туризъм, на биоземеделието /в Москва плачат за нашите домати. Казахме им, че и ние плачем за тях/. По тази тема е говорено много, а и не ни е специалност.
Ще поговоря за културата - от това разбирам, за това се боря. Вярно е, че културата не генерира пари, а само харчи. Вярно е и че музикант къща не храни (Пайнъра не се брои). Но е вярно и другото - културата носи световна известност.
На България и трябва реклама. Но не тая традиционната - загорели девойки на море или планина. Или ония известни национални символи - розовото масло и киселото мляко.
Ако искаме в България да идват платежоспособни туристи, а не безработни западноевропейци, трябва да създадем имена, с които да се помни България. Стоичков и Бербатов, колкото и да ги псуваме, са донесли повече известност на България от цялата рекламна продукция, която пускахме по западните медии.
Културата е най-лесният и евтин начин за създаване на такива имена. Но наша, автентична българска култура, не безплодно подражание на западната поп(улярна) култура. Не случайно единствените, които направиха някакво впечатление на Евровизия, бяха Елица и Стунджи със своята самобитна песен.
И ще завърша с думите на един евродепутат, който разказваше с какво учудване западните му колеги го питали: „Как можем да помогнем на България? За другите страни - ясно, трябват им финансови инжекции. Но в България нещата са добре, а всички се оплакват."
Основна идея-мечта за България през 2020 г.- по-малко мрънкащи българи.
Прочетена от 498
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.