Има периоди и дни, в които Аз-ехото ми отразява толкова много звуци, че не му остава нищо друго освен да продължи да повтаря, докато заглъхне от прегракване последното, което се е отразило в него. А последното, всъщност, е разделено на две и много свързано. Гледах последната серия от този сезон на „Стъклен дом". Филмът, който трябваше да ни върне към доброто старо българско кино. Филмът, който се опитва, съзнателно или не, да ни даде модел - на обществото ни, такова каквото е, на поведение - сегашно и предписано за после, на герои, поне в един от който трябва зрителят да открие себе си (или ако не точно себе си, поне някой много близък му познат, приятел, роднина). Е, това не се случва. Не се случва за мен, защото нито героите, нито ценностите им, нито начинът им на живот са моите и дори мъничко доближаващи се до тях, нито пък поведението им е такова, че да мога да го следвам или поне да го препоръчам като модел - описателен или за подражание - на подрастващите, с които общувам. И една от причините това да е така много свързана с другия поток от думи, който се отрази в моето ехо и който явно ще доведе ехото до прегракване. Въпросът с книгите и нужността на българския автор. Въпрос, поставен вчера от Иван Богданов в неговата колонка. Само че, аз нали съм едно не толкова чисто планинско ехо, а по-скоро един градски еквивалент на ехо, си позволявам да допълвам или поне да перифразирам това, което отразявам. И бих сложила друго заглавие, а то е Писателят (поетът) на никого не е нужен. Не само българският. И ако само за миг се замислите, без емоция и лично себеобиждане, ще разберете, че съм права. В книжарницата аз не купувам автора, купувам книгата му. И съм от тези читатели, които се опитват не просто да познават съвременната литература, а да я анализират за себе си и да търсят причини, връзки, аналогии... Не се заглеждам в това какъв е авторът - българин, руснак, норвежец, американец. Зачитам се в книгата и след това поглеждам към името. Все пак, преди да си купя нещо, е добре да знам кой го е написал. За да го потърся и друг път или просто да го подмина. Вече съм споделяла, че за мен цялостната литература, в световен мащаб, която се сътворява днес, не е литература, не носи своята вътрешна мотивация, вътрешен свят, уникална емоционалност и послание. Прекалено самоцелна и прекалено превърната в индустрия. И в тази връзка искам да се върна към написаното от Иван. Да, българският автор на никого не е нужен, както и норвежкият, сръбският, френският, руският, индийският... и да не продължавам да изброявам. Самият той е нужен само като родител на книгата си. Нужна ми е книгата му обаче. Нужна ми е, когато е литература, когато ме кара да не спя, когато ме разплаква, когато ми задава онези въпроси, чийто отговори най-вероятно няма да доведат до преместването на нито една прашинка в този свят, но ще накарат душата ми няколко пъти да направи невъзможни салта. Тази литература е силата и мотива, който ме кара да не пропускам да чета. Да не изпускам изложение или панаир на книгата, да търся по форуми и сайтове информация, да чета всяка седмица литературните периодични издания. И когато търся тази своя литература, честно казано, нито за миг не се замислям за всичко, описано от Иван. Нито от пълната неподготвеност на българските автори да бъдат професионалисти (има изключения, разбира се), нито от трудоемката работа на целия екип в едно издателство, нито дори от това, че издателството е търговска организация и подлежи на всички налози, на които и тези, дето продават всякакви други стоки, наречени „стоки от първа необходимост". Списъкът на тези стоки не включва книга, замисляли ли сте се? Никой не смята колко отделя човек, за да напълни потребителската си кошница с книги или поне, за да има в нея книги. На всякакви срещи, на всякакви високоплатени и организирани семинари, симпозиуми, конференции тези, които имат власт, влияние, пари, повтарят, че книгите са „духовна храна", но това така и си остава клише, празно от съдържание. Книгата не е стока от първа необходимост, книгата е екстра, глезотия, за да съществува човек, тя не му е нужна. Нужни са му вода, хляб, въздух, покрив (та бил той от клони). И затова и на никой няма да му хрумне да пита нужен ли е някому хлебарят, например. По тази причина и зърнопроизводителите могат да излязат на площада и да искат... каквото искат. И да им се обърне внимание. Представям си една такава картина - български писатели, издатели и читатели се събират заедно, излизат на улицата и издигат своите искания. Представихте ли си го? Защото на мен, честно казано, ми е трудно да си го представя. Коментарите във Фейсбук под статията на Богданов бяха много показателни. Както беше отбелязал в самото начало Вакрилов, събирането на трите страни в едно пространство, доведе до меко казано разногласия и почти стигна до скандал. От една страна, никой не беше прозрял болката в статията на Богданов. Статия, писана от човек, който години наред е отдал не на каква е да литература, а на българската. Статия, писана от човек, който е изкушен от перото и знае що е то творчески процес, с всичките му положителни и мъчителни страни. И не на последно място, статия, писана от издател. Е, щом един човек може да съчетава тези страни в някакъв баланс и хармония в себе си, защо се получава така, че обществото не може? Писателите се обидиха на написаното. Отново изпаднаха в ролята на неразбрани, подценявани и... по някакъв начин сами приеха, че са в категорията на ненужните. Читателите от своя страна, застанаха в позицията - „абе, чета аз, ама предпочитам да си чета европейците, защото те имат литература, а ние - не". Интересно ми беше позоваването на Кнут Хамсун като аргумент за съществуването на норвежка литература в момента. Може и да греша, но си мисля, че Кнут Хамсун не е актуален за състоянието на съвременната норвежка литература. Споменатият от Иван негов съименник, обаче, Йодегорд... е сегашен норвежки поет, който знае що е то литература, има своите високи критерии към нея и се стреми да създава творчество, което отговаря на тях. Той е и човек, който чете... Вероятно, като секретар на Европейската академия по поезия, му се налага и да влиза в роля, доста близка до тази на издателя. Само че дамата, която с лека ръка обяснява, че България е страна без литература и която, доколкото разбрах, живее в една и съща държава с Йодегорд дори не е чувала за него. А той всепризнат за най-добрият норвежки поет. Та си мисля, че ако тя толкова познава и българската литература, е по-целесъобразно или да се върне в училище и да попълни пропуските си, като едновременно с това попрочете различните сайтове, в които българската литература намира подслон напоследък , или тихичко да си стои там, където е и да остави съществуването или липсата на такова на родната ни литература на хора, които наистина я познават. Защото сегашното й поведение я праща в редиците на онези хора, с които не си струва дори да се опиташ да започнеш диалог. Но не тя е в основата на тези ми размисли. А идиотизмът, както го е определил Вакрилов, на срещата... на писател и читател. От една страна имаме нейното категорично становище, че ние нямаме литература, от друга страна, имаме наличието на писатели, изказали своето виждане за това колко Богданов нищо не е разбрал от тънкия процес на творческото създаване. Някои от тях дотолкова обидени, че правят странни аналогии, отнасящи се не само до професионализма на автора на статията, но и до неговата патриотична нагласа. Честно казано, до болка ми е позната ситуацията, в която се събират пишещи братя и споделят, че в България никой не чете. Само че, ако трябва много искрено да се заслушат в това, което казват, то тогава ще чуят: „В България никой не чете мен". И в по-голямата част от случаите са прави. Да, никой не ги чете. Не защото българинът не чете, не защото децата ни четат, а защото години наред в България се изграждаха читатели. Интелигентни, изискващи, знаещи, търсещи. В разговори с прохождащи писатели, особено такива, живеещи някъде извън пределите на страната и начели се с множество европейски и американски книги, се опитвам ясно да обясня своето наблюдение върху търсенето на българския книжен пазар. В България няма или поне е пренебрежително малък процентът на посредствения читател. На онзи, който е изчел малко или поне малка част от прочетеното е осмислил и запомнил. Но въпреки това чете. Няма такъв читател у нас. Българският читател е мислещ, търсещ, осъзнаващ, анализиращ. Той е прочел много книги, направил е връзката между прочетеното, има свои изградени критерии и знае защо „губи" времето си в четене, вместо тъпо да гледа екрана на телевизора или да се занимава с нещо друго. И продължава да чете. Да търси. Да опитва. Все по-често той е разочарован, но, за радост, успява да намери своето ново бижу. Което му дава сили да продължи да чете. На този читател му е нужен авторът - българският и световният. Този читател може да не си купи бира, месо, зеленчук, но ще си купи книга. Само че като си купи тази книга, независимо кой е нейният автор, той иска да си е струвало - и парите, и времето. И този читател със сигурност не му е нужен българският писател, който не му предлага нито мисъл, нито послание, нито емоция. Не му е нужен световният автор, който му предлага поредното „копи-пейст" писане, в което малко е променен сюжетът и са сменени имената на героите. Не му е нужен онзи писател, който отново ще му опише Троянската война. Омир вече я е написал. Андерсен вече е разказал своите приказки, арабските поети вече са възпели и виното, и любовта. Ботев вече е написал безсмъртните си стихове за свободата. Вапцаров вече ни е разказал чудото. Достоевски вече е направил своя разрез и анализ. Пушкин отдавна е отнел перото на Татяна и Онегин, защото техните писма от години са загубили мириса на мастило и хартия. Да, този тип писател не е нужен на никого. Най-малко на българския читател. Защото българският читател обича книгата, обича четенето, обича общуването с автора. И ако това общуване е едностранчиво, то тогава... няма защо изобщо да бъде започвано. Писателите чудесно си общуват и помежду си. Особено ако успеят поне привидно да забравят гордостта си и мнението си, че са най-великите. А читателите... продължават да търсят онзи автор, с когото могат да поговорят или дори да помълчат заедно.
П.П. Ако все още някой се пита каква е връзката между „Стъклен дом" и нужността на българския писател, то ще отговоря - в този филм никой не чете. Изключение са учебниците на Сияна и единственият опит на Боряна да чете в хотела от нямане какво да прави. Не се купуват книги, дори не се говори за изкуство, освен за галерията на Боряна, не се показва каквато и да било необходимост от четене. Дори в МОЛ-а не ни показаха книжарница. Е, пак се питам, нужен ли е писателят на някого?
Прочетена от 461