Гайтани вежди, снага топола

От един пишещ - за това, че малко се чете

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Преди месеци много ме разстрои огласеният резултат от една статистика. А не биваше да ми действа така, и го осъзнавах. Но все пак ми беше тежко, тежко, а мислите ми бяха толкова болезнени, че чувствах болката почти физически. Изведнъж много неща, които са изглеждали значими в ежедневието ми, станаха дребни. Други, които са ме карали да се усмихвам, ми заприличаха на глуповати неща, а по-глуповати от тях бяха само онези, които са ме карали да се вземам прекалено насериозно и са ме мотивирали да вярвам в нещо, което нито му е било времето, нито мястото да бъде такова, каквото съм го виждал като идея и като цел за изпълнение. Имаше си я и другата страна. Почувствах се себе си. Доволен от това, което съм постигнал. Оправдан от съдиите и съдебните заседатели на неудовлетворената ми същност. И не просто оправдан, а дори духовно реабилитиран: очаквал да бъде осъден като престъпник, а почти признат за герой. От този момент нататък имах пълните права да променя мисленето си, живота си, да се усмихвам толкова широко, колкото ми разрешават лицевите мускули и да дишам толкова дълбоко, колкото въздух могат да поемат дробовете ми. Да чакам онзи ден и час, когато Строгият Господар ще ми поиска сметка какво съм направил с предоставените ми таланти - сигурен, че съм ги увеличил достатъчно според възможностите си. Или да чакам онзи ден и час, когато моите приятели от далечната галактика, чието име не помня, но най-вероятно има някъде, ще дойдат с космическото ми возило, а аз ще кажа: "Мисията ми на тази планета е изпълнена". В най-лошия и прекрасен случай можех да се почувствам неразбран гений, сериозно да повярвам в това, да се отдам на тази чудесна лудост и колкото по-лошо живея, колкото по-сурови са дните и нощите ми, колкото по-самотни и горчиви са - толкова по-възхитен да бъда от величието, което виждам единствен. Но ми е все едно, защото съм си достатъчен. Познавам сладостта на тази наркоза. Казвам ви - по-щастливо същество от един аутсайдер с мания за величие няма. По-досадно - също, но това е друг въпрос. Пълна е мрежата с такива: самодоволни и сигурни, че са единственият критерий за качество. Наричат леенето на киселата си злъч "критика", а себе си взимат за пророци на Музите. И толкова са гениални, че няма друг, освен сам самите те, да го оценят. Статистиката ми даде право да се почувствам такова величие. Нещо обаче не ми отива. А и, честно - изложеният факт, както вече казах, повече ме потисна, отколкото ми донесе някакво доволство.

Става въпрос за това, че 29% от българите днес не четат художествена литература. Изобщо не "пипват книга". В кавичките цитирам думи на източника. При говорящи има - няма осем милиона българи, ако не четат цели 29%, като се има предвид колко книги съм продал и колко още читатели имам в интернет, наистина мога да бъда доволен от постигнатите резултати. Повече от това не мога и да искам. Мога спокойно да се възхищавам от себе си и толкова да съм зает с това си занимание, че да нямам време за нищо друго.

Само че - има си я и другата страна. Тя е тъжна. Харесва ли ми да се чувствам велик в един такъв свят? Определено не. Част от него съм. И ако светът ми се струва духовно опустял - духовно опустял съм и аз.

Четенето е най-разпространеният, единственият - не само безвреден, а и полезен, наркотик. Един живот е даден на тялото ни, но са дадени стотици хиляди живота на идеите в едно тяло. Когато разтвориш книга, започва един такъв живот. Друг си, оказваш се другаде - там, където не си бил и никога няма да бъдеш. В чужда същност, през чужда сетивност възприемаш реалността. Изучаваш я от друг ъгъл, опознаваш я различно. Най-малкото - едно приключение е, едно бягство от себе си. Най-малкото - още един живот, освен този, който имаш. Получаваш по най-лесния начин толкова, колкото не можеш понякога да получиш с целия си труд, с всичките си усилия и борба с ежедневието. Позволяваш си толкова, колкото често не можеш да си позволиш поради лични морални ограничения, поради съвсем обективни ограничения, каквито имат в живота и най-богатите, най-могъщите. За кратко не си ти, а една илюзия. Илюзия, която е по-реална от цялата реалност, и осмисля цялата реалност. Завръщаш се обратно в себе си, но вече по-богат. Защото не си само ти, в теб е част от същността на онази измислица. Естествено, вече си по-широка кройка, човек, способен да разбере още повече.

Нищо друго не е в състояние да те разгърне така навън, в необяснимото, както една художествена книга. Нищо. Донякъде хубавият филм, но там образите са готови: няма те като деен съавтор на споделената реалност. Там си свидетел.

Разбира се, винаги е имало нечетящи художествена литература с будни умове и богато въображение, развито по алтернативни начини, индивидуално за всеки един от тях. Донякъде е и въпрос на генетика. Възможно е да става въпрос за толкова богат на събития изключителен живот, че водещият го да го живее, сякаш прави изкуство.

Но когато става въпрос за цели 29% от една националност, тези случаи изглеждат единични. А процесът за тези 29% могат да се нарече само национално обедняване.

Това може да ми даде измамното щастие, че при условията му аз се чувствам много, много богат, но по-силна е тъгата, че това се дължи на бедността, в която съществувам.

И разпънат между тези две крайно противоположни и еднакво налудничави емоции, единственото, което мога да направя, е да продължа да пиша. Ако мога, по-добре от преди, но при всички случаи - по-сърцато. Защото там, където има повече болни, има по-голяма нужда от лекари. Там, където по-малко се чете - по-голяма нужда от пишещи.

Прочетена от 431

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси