Често е била несподелена, а понякога - невъзможна, когато не можех да бъда до онази, която я е пробудила. Нищо, че сме се обичали. Нищо, че сме се желаели. Казват, че от любовта по-силно нещо няма. Споделям го с уговорки. Житейските условности, които са ни разделяли, всъщност не са преборили любовта. Разстоянието между телата съвсем не означава, че тя не съществува. И сега - във времето на интернет, модерните комуникации и носещата се с шеметна скорост из света сетивност, би трябвало да го осъзнаваме добре. Но макар да сме го знаели винаги - и преди, и сега - все още малко се съмняваме.
Любовта невинаги е взаимна принадлежност, а дали без взаимна принадлежност любовта е пълноценна, е вече друг въпрос.
Била е и измамна. Била е и фриволна. Приличала е на повърхностно увлечение.
Хиляди пъти по-често е била само идея. Неясен образ, усещане за женственост - без име, почти без същност, витални пръсти, докосващи крадливо неподозирани струни.
Познавам я и щастлива, изпълнила всичките ми земни, а доколкото се познавам, и небесни желания.
Винаги обаче я е имало. Движила е пръстите ми да изписват. Мислите ми - да гонят думите и да ги разбират. Озарявала е душата ми, за да открия из лабиринтите й онези следи, които да ме отведат навън, в свободата. Където творчеството е форма на милувка, която споделяме, а смисълът на живота - част от любовната ни игра.
Чувствал съм се самотен, да. Бил съм обективно сам, да. Изпълвало ме е разочарование и недоверие, да. Блудкави са ми изглеждали понякога всичките й проекции и е нямало класик сред вечните й трубадури, който да не ми се е струвал измамник или най-малкото заблуден.
Но когато потекат думите, излее се натрупаното, а по руслото си очертае по-действителната форма на мислите ми, отколкото онази, която са имали докато са били в мен, съм разбирал, че в този миг тя - любовта, пак ме изпълва. Макар самотен я изпитвам.
Случва се да пиша за света и живота без нея, мрачни антиутопии, в които тя място няма. Пиша и за политика, и за престъпления. Теми, с които любовта няма допирни точки. Но дори тогава чувствам как наднича зад рамото ми, чете всяка дума, алегоричен образ е на хипотетичните ми читатели. И това, което пиша, чувствам - пак е за нея. Защото този свят споделяме и в този свят се споделяме.
Шири се мнението, че творчеството запълва липсата на любов.
Аз пък не мога да си представя творчество без любов.
Прочетена от 439