Традиционната ни рубрика „Общество на мъртвите поети" мисля си е време да промени своето съдържание, а от там и заглавие. Защото, от една страна, тези, за които пишем са оставили живо слово, а ако то е живо, значи и те не са мъртви. От друга - имаме една странна черта ние, хората. Да си спомняме и да почитаме... но след смъртта. А една от характеристиките на мъдростта, пък и на човечността, не е ли точно тази - да умееш да признаеш на другия, че той носи нещо повече или поне по-различно от теб. Да му подадеш ръка, да преклониш глава в знак на уважение. Докато е до теб и можеш да го споделиш. При живота му. След смъртта... не знаем какво се случва след последния ни дъх. Може би има друг свят, в който те съществуват и нашата почит прави този техен свят по-красив и по-топъл... И в същото време прави и нашия свят по-човечен, по-светъл... по-истински. Навярно, там, където летят отишлите си от нас, те ни чуват и усещат. Но ние не можем. Ние не можем да ги чуем, нито да им кажем колко са важни те за нас. За бъдещето ни и за сегашното ни. Затова, мисля си, трябва да се научим да бъдем с при живота си приемащи, обичащи и уважаващи. Докато сме заедно. От една и съща страна на реката. Реката на забравата, с онзи лодкар, който ни взима монета, за да ни отведе... Както казваше моята баба, Бог да я прости, „никой не се е върнал, за да разкаже..." да ни отведе къде.
Тези дни много често се сещах за един поет, наш съвременник. Жив и здрав, непопадащ в обществения интерес, нетърсещ нито внимание, нито обратна връзка. Нямах и представа защо толкова натрапчиво ми се искаше да му се обадя, защо често лицето му се явяваше пред мен или негови стихове изпълваха с шепот мисълта ми. Днес си мисля, че по някакъв начин моето подсъзнание е запомнило, че той има празник. Рожден ден. И душата ми тихичко го поздравява.
Честит рожден ден, Иване! Есенски! Много полети и красота да съпровождат пътя ти.
Родил се на 21.11 в с. Мухово, Софийско. Биографичната справка сочи, че е завършил гимназия в Пазарджик, а след това - философия и българска филология - в СУ "Св. Климент Охридски". Животът му преминал през различни социални и професионални области - строител, редактор в Радио Пловдив, гл. редактор на военна редакция в БНР, директор на издателство "Народна култура", изпълнителен секретар на Академията за европейска култура "Орфеева лира", член е на Съюза на българските писатели. Автор на книги с поезия и есеистика, няколко документални филма, две пиеси. Превеждан на 17 езика и носител на множество награди, несамо национални, но и международни.
Всичко това обаче са почти нищо неказващи биографични данни. Не заради наградите му, нито пък заради членствата му Иван Есенски има особено място в душата и мисълта ми. Не заради тях така ми се иска да ви разкажа за него. А заради онова невероятно усещане, което носи всяка среща с човека Иван Есенски. Неговото слово е слово на притчата. Независимо дали е вплетено в стих или есе, в официално изказване или в обикновен човешки разговор. Ако трябва да го опиша с една дума, то тя би била - мъдрост. И още една - голямо сърце. Той е от хората, които точно знаят своето място и цена. И това ги прави много по-търсещи и много по-приемащи - и другите, и новото, и младостта, и различието. Прави ги и много по-готови да подадат ръка, да чуят със сърцето и ума и да дарят съвет. Именно - да го дарят, не като поучаване, а като споделяне. Споделяне между равни, споделяне на обща мисъл, на общо знание, на обща мечта. Всъщност няма по-добро описание от това, което сам си е дал - Есенски! Той е точно като есента - мъдър и нежен, изпълнен с плод и обещаващ почивка, носещ златни листа в душата си и готов да ги раздаде на тези, които умеят да оценят и да опазят. Да ги дари и да остави в душата им спомен, завет, въпрос и ум... Поне такъв е той, Иван Есенски, в моята представа. Такъв съм го видях, когато съдбата за пръв път ме запозна с него, такъв го виждам и всеки път, когато пътищата ни се засекат. Един мъдрец, който е познал цената на Словото, слял се е с него, но не се е оттеглил от света и е запазил и едно друго знание - това за цената на усмивката и живота.
Да е жив и здрав още много години, защото всички ние имаме нужда от истинска, човешка мъдрост и от истинно Слово!
Ноември
Да се избистрят думи и води.
Денят да се смалява неохотно.
Да падне здрач. Дете да се роди.
Да се събуди жив и здрав животът...
И лист по лист свенливата бреза
да свлича златотканата одежда.
Да капе дъжд - сълза подир сълза.
Да лъхне тлен. Тъгата да е нежна.
А в пръстите ми - хлад и тишина.
И светлина - където през сърцето
минава тънък белег от жена,
та цял живот отвътре ми е светло.
И някъде в началото, или
накрая, или просто по средата,
отвътре плахо да ме заболи
и да напомни, че е в мен - душата.
И да ме осени - защо дойдох
и кой така съдбата ми изприда.
И да въздъхна: Господи, видох!
И като дядо Йоцо - да го видя.
КАЖЕТЕ НА ТРЕВАТА ДА ПОЧАКА!
Кажете ù:
- Готов е той, но трябва
да свърши със сеитбата на хляба,
за да получи прошка преди мрака.
- Бъди по-търпелива - ù кажете, -
съгласен е дори да се покае.
Сега налива вино на мъжете,
с които пиха смях и скръб до края.
Кажете ù:
- Синът му се завръща,
поне почакай прага да прекрачи
и в стаята да помълчат по мъжки,
преди да лумне синьото на здрача!
Кажете ù:
- Сега започва валса,
дръпни се със зелените си нокти!
Той вече е прегърнал дъщеря си
и тя сияе в сватбената рокля.
Кажете на тревата:
- Той те моли,
не бързай със зелените си свещи!
Сега ръка в ръка поемат с Пролет
към мястото на първата им среща...
сега звъни снегът и боров вятър
косите ù разграбва с нежни шепи...
сега ще се повтори тишината...
сега се връща есенният шепот...
Кажете ù:
- Почакай да повтори
живота от самото му начало
и в края - щом полегне от умора -
завий го със зеленото си тяло!
кажете на тревата да почака
Прочетена от 929